В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Черити погледна ядосано джуджето, но не се противопостави повече. Мисълта да остави тук другите никак не й допадаше, но нямаше никакъв друг избор. Само кимна с натежало сърце.
— Е, добре. Ще го пратя обратно колкото е възможно по-бързо.
Тя се обърна, отиде при Жан и се накани да се метне на седалката на мотора, но момчето поклати глава и й даде със знак да разбере, че трябва да изчака още малко. Тя видя с изненада как той се привежда над кормилото и почна да пипа по него, след което го изтръгна с едно-единствено дръпване. Завъртя се сръчно на седалката, плъзна се към задния й край и закрепи кормилото там. Секунда по-късно изгасна фарът, който беше заслепил Черити и останалите, вместо него от другата страна на мотора светна нова бяла светлина. Вероятно моторът има и два двигателя, помисли си слисано Черити, или пък момчето така беше преустроило машината, че тя да може да върви както напред, така и назад.
Тя погледна за последен път към Скудър, в резултат на което получи в отговор една почти злорада усмивка, после се настани на седалката зад Жан.
— Дръжте се здраво — каза Жан. — Може да ви пораздруса малко.
Той включи двигателя. В тясната празна тръба ревът му прозвуча още по-силно, отколкото си беше всъщност, и Черити трябваше доста да се стегне, за да не запуши изплашено ушите си с длани.
— Готово? — изкрещя Жан през рева на мотора, като въртеше нервно дръжката на газта и караше машината да надава непрекъснато нов вой, сякаш шумът, който се вдигаше досега, не беше още достатъчен.
— Готово — отвърна Черити. В следващия миг тя се вкопчи с всичка сила в него и отчаяно се съпротивляваше да не бъде преметната чисто и просто назад, защото младият французин наду рязко газта: машината се метна напред с огромен скок и профуча подобно на снаряд през тръбата.
— Не толкова бързо! — изкрещя Черити през воя на мощния мотор.
Действително, Жан намали малко газта и превключи на по-висока скорост, така че тътенът на машината не беше вече толкова оглушителен.
— Не карайте толкова бързо, Жан — изкрещя отново Черити. — Моля ви! Искам да стигна жива при вашите хора!
Жан се засмя през рамо, пълен с младежка жизнерадост.
— Трябва да караме бързо! — изкрещя той в отговор.
— Но защо? — изрева Черити. — Нали няма значение, дали ще мине една минута в повече или в по-малко…
Голяма сива сянка профуча край тях, толкова бързо, че Черити не успя дори да разгледа какво беше това, но след първата последва втора, трета, накрая се появи цяла орда сиви, рунтави тела.
Инстинктивно се улови още по-здраво за Жан и не каза нищо повече, когато той отново даде газ и ускори още повече движението им. Черните и червени петна по стените на тръбата се превърнаха в несекващ поток от цветове и движение, който преминаваше край тях като буреносните облаци в някой силно динамичен филм.
А сивите тела отново и отново профучаваха край тях: едри, рунтави същества с проблясващи очи и нокти, които изглеждаха като малки ножове по повърхността на стоманата и понякога се опитваха да достигнат и до тях, но не успяваха, тъй като Жан бе доста усъвършенстван в ловкостта си да ги избягва.
Черити се питаше как ли можеше да различи тези животни при развиваната скорост и то така навреме — тя самата не виждаше нищо друго, освен размити цветове и форми.
Най-сетне превозното средство намали скоростта си. Все още хвърчаха с около шейсет-седемдесет мили и час през тунела, но след онова, което току-що беше преживяла, на Черити тази скорост се стори почти разходка.
— Какво беше това? — попита тя.
— Плъхове — отвърна Жан, без да се обръща към нея.
Черити потрепери. Ако това бяха плъхове… някои от животните бяха големи почти като овчарски кучета!
Постепенно Черити започна да различава подробности от обкръжението. Тунелът не навсякъде беше така запазен, както по отсечката, през която бяха пътували досега. Два-три пъти те минаха през огромни ями, очевидно изровени нарочно. А веднъж се натъкнаха на място, където таванът се беше срутил, така че трябваше да се навеждат ниско над седалката, за да могат да преминат.
И най-сетне забелязаха светлина.
И началото това беше само някаква искра в тъмнината пред тях, която обаче почна бързо да се превръща в червеникав светъл кръг. Жан още веднъж намали скоростта и Черити забеляза, че на няколко пъти включи и изключи фаровете, може би за да даде някому знак.
Внезапно железният тунел свърши и странното возило се озова в някакво огромно кръгло пространство, прилично на храм от ръждясала стомана. Моторът се заклати и накрая се обърна бавно на дясната си страна, загубил равновесие поради тежестта на предните си колела. Черити инстинктивно се хвана още по-здраво за Жан.