Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Известно време яздиха мълчаливо и безмълвието на мрака, нарушавано само от отмерения тропот на копитата, й помогна да сложи в ред чувствата си.
„Днес ми върви да срещам прочути мъже“ — ненадейно си помисли тя.
Това би могло да й се стори забавно, ако денят не беше зареден с толкова ужас. Сега просто отбелязваше натрапващия се факт. Мъжът, който яздеше пред нея, от близо двадесет години — още от последните дни на Халифата — беше известен на длъж и шир като Бича на Ал-Расан. Ваджиите и до ден днешен го проклинаха във вечерните си молитви. Джехане се запита дали той го знае, а ако го знае, дали се гордее с това.
— Не мога да се преборя с нрава си — тихо каза той на неправдоподобно чист ашаритски. — Не биваше да го удрям.
— Не разбирам защо — възрази тя.
— Хора като него или се убиват на място, или се оставят да си вървят по пътя — поклати глава Родриго.
— Тогава трябваше да го убиете.
— Може би. Още в началото, при атаката. Но не и след като се предадоха и обещаха да платят откуп.
— О, да — каза тя с горчивина. — Воинската чест! Защо не се върнете да погледнете онази майка и детето й?
— Виждал съм такива неща, докторе. Повярвайте ми.
Вярваше му. Може би не само ги беше виждал.
— Случайно познавам баща ви — продължи след известно време Родриго Белмонте. Това отново я свари неподготвена. — Исхак Киндата. Съжалявам за съдбата, която го е сполетяла.
— Откъде… Откъде знаете кой е баща ми? Откъде знаете коя съм аз? — заекна тя.
Той се засмя и този път отговори на чист киндатски:
— Не беше толкова трудно да се досетя. Колко синеоки киндатски лекарки има във Фезана? Имате очите на баща си.
— Баща ми няма очи — промълви горчиво тя. — Сигурно сте чули и това. Откъде знаете езика ни?
— Ние, войниците, говорим по малко всички езици.
— Но не така добре и не киндатски. Откъде го знаете?
— Навремето се влюбих, а това е най-добрият начин да научиш език.
Джехане се ядоса.
— А ашаритски откъде знаете?
Той с лекота премина на този език.
— Живях известно време в Ал-Расан. Когато принц Раймундо беше изгонен от баща си за множество грехове, повечето въображаеми, той прекара около година в Силвенес и Фезана и аз заминах с него.
— Живеели сте във Фезана?!
— Известно време. Какво толкова ви учудва?
Тя не отговори. Всъщност в това нямаше нищо странно. От десетки, та дори и стотици години враждите между джадитските монарси в Еспераня и семействата им често ставаха причина благородниците и техните свити да търсят утеха в изгнанието си в насладите на Ал-Расан. А по времето на Халифата немалко ашаритски благородници по същия начин благоразумно гледаха да са по-далеч от дългата ръка на Силвенес и отиваха при Конниците от севера.
— Не знам — каза тя замислено. — Може би защото очаквах да ви помня.
— Отпреди седемнайсет години? Тогава сте били още дете. Мисля, че съм ви виждал веднъж, освен ако нямате сестра, в палатката на баща ви на пазара. Но вие нямате никаква причина да ме помните. Аз бях горе-долу на възрастта на Алвар. И също толкова неопитен.
Споменаването на това име й напомни нещо.
— Алвар ли? Онзи, с когото яздеше Велас? Кога смятате да прекратите тази шега със стремената?
Родриго за миг се стъписа, после се засмя.
— Значи забелязахте? Умница! Но откъде знаете, че е шега?
— Не беше много трудно да се досетя. Коленете му стърчат почти до кръста. В Батиара си правят същите шегички с младите войници. Нали не искате да осакатите момчето?
— Разбира се, че не. Само че той е малко прекалено самонадеян. Един урок по дисциплина няма да му навреди. Имах намерение да му наредя да свали стремената преди влизането ни във Фезана утре сутрин. Ако искате, ще му кажа още тази вечер — заради вас. Не знам дали забелязахте, че вече е улучен в сърцето.
Не беше забелязала. Рядко обръщаше внимание на подобни неща. Родриго Белмонте внезапно смени темата.
— Батиара, казвате? Там ли сте учили? При сер Резони в Сореника?