Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Точно това е проблемът — промълви все така напрегнато Капитана на Валедо. — Не мога.
Джехане, която напразно се мъчеше да овладее собствените си объркани чувства, не беше сигурна какво означава това — дали че не може да убие, или че не може да не говори по този начин. Имаше чувството, че и двете.
В този миг с грохот се сгромоляса още една къща. Огънят беше обхванал всичко, което можеше да гори. Вече нямаше какво да се запали. Орвила щеше да бъде само пепел и сажди до сутринта, когато оцелелите щяха да погребат своите мъртъвци и да се опитат да живеят по-нататък.
— Вземай хората си и се махай — каза Родриго Белмонте на мъжа, който беше причинил всичко това.
— Върни ни конете и оръжието й веднага ще си тръгнем — отвърна Гарсия де Рада.
Студената усмивка на Родриго беше изчезнала. Сега той изглеждаше уморен, сякаш този последен сблъсък беше изсмукал всичките му жизнени сили.
— Вие молехте за откуп, спомняш ли си? Тук има свидетели. В съда ще определят пълния му размер. Конете и оръжията ви са първата вноска. Освобождаваме ви срещу клетва, че ще си платите.
— Искаш да вървим пеша до Валедо?!
— Искам те мъртъв — отвърна Родриго лаконично. — Но няма да убия сънародник, така че бъди доволен и тръгвай. Между другото, тази вечер във Фезана има петстотин нови наемници от муардите. Те сигурно са видели пламъците, така че не ви съветвам да се бавите.
Той щеше да ги пусне да си вървят. Привилегия на високия произход и властта. Така беше устроен светът. Животът на мъртвите и осакатени селяци щеше да бъде изкупен с коне и злато, които щяха да получат избавителите. За един кратък и объркващ миг Джехане живо си представи как се надига от опърлената трева, приближава се към младия войник, Алвар, и взема меча му. Почти физически усети тежестта на оръжието в ръцете си. Със зловеща яснота се видя да се запътва към Гарсия де Рада и чу вика на Велас „Джехане!“ в мига, в който прониза мъжа, стиснала с две ръце джадитския меч. Острието се промуши между ребрата му. Чернокосият извика, когато кръвта бликна от раната и продължи да тече, докато той се свличаше на земята.
Никога не беше мислила, че може да й се яви подобно видение, при това толкова ярко и настойчиво. Тя беше лекар, беше се клела с клетвата на Галинус да защитава живота. Същата тази клетва, с която се беше вричал и баща й, която го беше накарала да помогне за появата на бял свят на едно дете, съзнавайки, че това може да му струва собствения живот. Той го беше казал на ибн Хайран само преди няколко часа. Невъзможно й беше да повярва, че е било толкова скоро.
Но тя беше лекар и това стоеше над всичко. То беше нейният спасителен остров, нейното убежище. Тази нощ вече беше причинила смъртта на един човек. Това беше достатъчно, повече от достатъчно. Тя се изправи и пристъпи към Гарсия де Рада. Видя, че я преценява с поглед, оглежда киндатската наметка, покриваща косата и раменете й. В очите му прочете презрение и присмех. Това не беше важно. Тя се беше клела, години преди тази нощ.
— Измийте раната на реката — каза тя. — И сложете отгоре чиста кърпа. Правете го всеки ден. Белегът ще остане, но може да не загнои. Ако имате лекар — да го намаже с мехлем; това ще ви облекчи.
Никога не беше допускала, че ще й струва такъв труд да изрече тези думи. Досами площадката, почти скрита в сенките на разрушенията, стоеше пациентката й Абираб, притиснала до себе си двете момиченца. Видя как брат им Зири направи крачка към нея и прочете в очите му въпрос. Джехане устоя на погледа му, но почувства думите си като най-вероломно предателство.
Тя се обърна и без да погледне назад, без да очаква някого, закрачи между опожарените къщи и излезе през една пролука в оградата. Още усещаше върху лицето си и в сърцето си пламъците на пожара и нямаше нищо, което би могло да облекчи мъката й.
Знаеше, че Велас ще я последва, но не очакваше да чуе толкова скоро тропот на копита зад гърба си.
— Лагерът е прекалено далече, за да вървите пеша — произнесе нечий глас и той не беше на Лаин Нунес. Родриго Белмонте спря коня си до нея. — Мисля, че и двамата направихме нещо, срещу което чувствата ни се бунтуват. Ще се върнем ли заедно в лагера?
В самото начало тя беше изпитала известна боязън пред неговата известност, която за кратко се смени със страх, а накрая и с гняв, макар да си даваше сметка, че може би е несправедлива към него. Сега беше просто уморена и благодарна, че няма да се тътри пеша до лагера. Той се наведе от седлото и я вдигна без никакво усилие, макар никак да не беше лека. Тя оправи полите и фустата си, преметна крак зад него през гърба на коня и го хвана през кръста. Капитанът не носеше ризница. В тишината на нощта, докато се отдалечаваха от пожарището, Джехане чувстваше ударите на сърцето му.