Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
В тона на Родриго нямаше сарказъм — личеше си, че и той се е замислил сериозно.
Джехане внезапно се почувства уморена от разговора. Този ден беше започнал на разсъмване на пазара, като всеки друг път. А сега, след клането в града и нападението на Орвила, тя беше тук и обсъждаше в тъмното политиката на полуострова с Родриго Белмонте, Бича на Ал-Расан. Това вече беше малко прекалено. На сутринта тя трябваше да поеме по собствения си път, а до разсъмване не оставаше много време.
— Сигурно сте прав. Аз не съм дипломат, а обикновен лекар.
В този миг ужасно й се искаше да легне и да заспи.
— Няма голяма разлика — отвърна той и това отново я ядоса дотолкова, че да я разсъни. Най-вече затова, защото сер Резони неведнъж й беше повтарял същото. — Къде смятате да отидете?
— В Рагоса — отговори тя миг преди да си спомни, че е решила да не казва на никого.
— Защо? — продължи да пита той.
Явно смяташе, че има право на отговор. Твърде дълго беше командвал мъже.
— Защото съм чувала, че там войниците и царедворците били невероятни любовници — измърка тя с най-гърления си глас, свали ръце от талията му и ги плъзна леко по бедрата му. Само след миг отново здраво го държеше през кръста, сякаш нищо не се е случило.
Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Ала Джехане беше твърде близко — дори и да се беше опитал да скрие чувствата си, тя пак щеше да усети учестеното биене на сърцето му. В същия миг си даде сметка, че мъжът, с когото си играе, е опасен.
— Това ми е страшно познато — въздъхна той. — Жена, която ме слага на мястото ми. Сигурна ли сте, че не познавате жена ми?
Против волята си, напук на здравия разум, Джехане избухна в смях. И фактът, че се смее, искрено развеселена, отново я накара да си спомни какво беше видяла в малката къщурка в Орвила. Спомни си, че тази вечер баща й за пръв път от четири години й беше проговорил, а тя го напускаше, него и майка си, може би завинаги.
Мразеше да плаче. Исхак обичаше да казва, че от смеха до сълзите има само една крачка. Това не беше лекарско наблюдение. Беше го чул от майка си, а тя — от своята майка. Киндатите бяха оцелели хиляда години и бяха носили със себе си тази мъдрост като багаж, който винаги им е подръка.
Джехане се бореше със сълзите, поела на гърба на черния жребец на изток, под луните, които й предричаха дълъг път, и ярките летни звезди. Мъжът, с когото яздеше, не пророни нито дума, докато не стигнаха лагера и не видяха, че муардите са били там.
Ако за Алвар тази нощ беше тежка, причината не беше само в случващото се. Винаги се беше мислил за умен. Всъщност знаеше, че е умен. Проблемът беше в това, че събитията в Ал-Расан дотолкова излизаха извън рамките на досегашния му опит, че му беше трудно да ги осмисли и приеме.
Ясно му беше, че със своя дял от откупа за Гарсия де Рада и оцелелите му хора вече е по-богат, отколкото си беше представял, и то още през първата си година служба при краля на Естерен. Пазарлъкът още не беше свършил, а Лаин Нунес вече му беше обещал кон и оръжие, много по-добри от неговите собствени.
Така се издигаха войниците — ако изобщо им беше съдено да се издигнат. С грабеж и откупи. Не беше очаквал обаче да забогатее от сънародници.
— Постоянно се случва — подметна грубовато Лаин Нунес, докато деляха плячката в селото. — Напомни ми да ти разкажа за времето, когато с Родриго бяхме наемници на ашаритите в Салос, дето е надолу по реката. Колко пъти сме нападали Руенда!
— Но не и Валедо — възрази Алвар намръщено.
— Тогава всичко беше едно. Крал Санчо все още беше на трона на обединена Еспераня. Три провинции на една държава, момче. А не разделени като сега.
Алвар се замисли върху това по пътя към лагера. Трябваше да се пребори с толкова трудности — в това число и потреса от първото си убийство, — че не можеше дори да се радва на бойните си трофеи. Направи му впечатление обаче, че Лаин Нунес раздаде голяма част от оръжията и конете, взети от нападателите, на оцелелите селяни. Не го беше очаквал.
По-късно в лагера, където ги чакаха Капитана и киндатската лекарка, Алвар видя струпаните там сандъци, торби и бъчви. Това беше летният париас, докаран от муардите — Забулените — през нощта.
— А търговецът? — попита Лаин Нунес още в мига, в който скочи от коня си, — Арестуваха ли го?
Алвар си спомни, че дебелият ашарит беше белязан да умре в двореца на Фезана същия този ден. Капитана бавно поклати глава.