Град на паднали ангели

казваше той. — Момченцето е бяло, тежи три килограма и е в добро здраве. Беше открито в

кошче за кола, зад една кофа за боклук на алеята — продължи той. — Най-объркващото

нещо е бележката, написана на ръка и пъхната в одеялото на детето, с която родителят моли

служителите в болницата да умъртвят бебето, защото: „Нямам силата аз да го направя.”

Според полицията, по всяка вероятност майката на детето е бездомна или душевно болна; те

твърдят, че имат „обещаваща следа”. Ако някой има информация за детето, нека се обади на

отдел „Престъпления” на телефон…

— Това е ужасно — каза Клеъри и се обърна с гръб към телевизора, потрепервайки. — Не

разбирам как хората могат да изхвърлят бебетата си като боклук…

— Джослин — каза Люк, тонът му беше рязък от притеснение. Саймън погледна майката на

Клеъри. Тя беше бяла като платно и изглеждаше, сякаш щеше да повърне. Рязко бутна

чинията си, стана от масата и забърза към тоалетната. Миг по-късно Люк пусна салфетката

си и тръгна след нея.

— По дяволите! — Клеъри сложи ръка на устата си. — Не мога да повярвам, че го казах.

Толкова съм глупава!

Саймън вече съвсем се обърка.

— Какво стана?

Клеъри потъна на мястото си.

— Тя се сети за Себастиан. Тоест за Джонатан. Брат ми. Сигурно го помниш.

Каза го със сарказъм. Нямаше никаква вероятност някой от тях да забрави Себастиан, чието

истинско име беше Джонатан. Той беше убил Ходж и Макс и почти беше успял да помогне

на Валънтайн да спечели войната, и да донесе гибелта на всички ловци на сенки. Джонатан,

който имаше горящи черни очи и усмивка като острието на бръснач. Джонатан, чиято кръв

му загорча като киселина, когато веднъж Саймън го ухапа. Не че съжаляваше.

— Но майка ти не го е изоставила. Тя се е грижела за него дори и след като е разбрала, че в

него има нещо ужасно сбъркано.

— Но го е мразила — каза Клеъри. — Май така и не е успяла да го преживее. Представи си

какво е да мразиш собственото си дете. Всяка година на рождения му ден вадеше кутията с

бебешките му вещи и плачеше над нея. Според мен плачеше за сина, който би могла да има,

ако… Сещаш се. Ако Валънтайн не беше направил, каквото направи.

— А ти щеше да имаш брат — каза Саймън. — Истински брат. Не някакъв психопат убиец.

Клеъри беше на ръба на сълзите и бутна чинията си настрани.

— Лошо ми е. Случвало ли ти се е да си гладен, но да не можеш да хапнеш нищо?

Саймън погледна изрусената сервитьорка, която се облягаше на плота.

— Да — каза той. — Случвало ми се е.