Град на паднали ангели

Мъжете само го погледнаха. Или поне си помисли, че го погледнаха. Не можеше да види

лицата им под качулките.

— Имам чувството, че някой ви е изпратил — продължи Саймън. — Това е чисто

самоубийство. Говоря сериозно. Не знам колко са ви платили, но няма да е достатъчно.

Една от фигурите се засмя. Другият протегна ръка към джоба си и извади нещо. Нещо, което

на уличните лампи изглеждаше лъскаво и черно.

Пистолет.

— О, човече — каза Саймън. — Наистина, наистина не ти го препоръчвам. Не се шегувам —

той отстъпи назад и се качи едно стъпало по-нагоре. Ако се качеше достатъчно високо,

можеше да скочи над тях или покрай тях. Каквото и да е, само да не го атакуват. Не искаше

да се изправя срещу последствията. Не и отново.

Мъжът вдигна пистолета. Чу се изщракване, когато освободи предпазителя.

Саймън прехапа устната си. В паниката зъбите му се бяха показали. Разтърси го болка,

когато потънаха в кожата му. Не…

Тъмен предмет падна от небето. Отначало Саймън помисли че нещо пада от някой от

прозорците — недобре закрепен климатик или просто някой го е домързяло да си изхвърли

боклука. Падащото нещо обаче, забеляза той, беше човек — падаше с конкретна посока, цел

и грациозност. Човекът се приземи върху крадеца и го просна на земята. Пистолетът

изхвърча от ръката му и той нададе тънък, висок писък.

Вторият нападател се наведе и взе оръжието. Преди Саймън да успее да реагира, онзи вдигна

пистолета и натисна спусъка. От дулото му изскочи огън.

Пистолетът се взриви. А заедно с него се взриви и нападателят — толкова бързо, че не успя

да извика. Бе искал Саймън да умре бързо, но го застигна дори още по-бърза смърт. Пръсна

се като стъкло, като бързо сменящите се цветове на калейдоскоп. Получи се тиха експлозия

— звук като при изкарване на въздух и после леко трополене на падащи върху тротоара

кристали сол.

Погледът на Саймън се замъгли и той се отпусна на едно от стъпалата. Чу силно бумтене в

ушите си, после някой го сграбчи грубо за китките и го разтърси здраво.

— Саймън! Саймън!

Погледна нагоре. Човекът, който го беше сграбчил и го разтърсваше, беше Джейс. Не носеше

бойна униформа, а дънки и якето, което взе от Клеъри. Беше размъкнат, дрехите и лицето му

бяха омазани с кал и сажди. Косата му бе мокра от дъжда.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Джейс.

Саймън погледна нагоре и надолу по улицата. Все още беше пуста. Асфалтът блестеше черен

и мокър, и празен. Вторият крадец беше изчезнал.

— Ти — каза леко замаяно. — Ти нападна крадците…

— Не бяха крадци. Следят те, откакто излезе от метрото. Някой ги е изпратил. — Джейс

говореше абсолютно уверено.

— Другият… — каза Саймън. — Какво се случи с него?

— Изчезна — Джейс щракна с пръсти. — Видя какво стана с приятеля му и просто се

изпари. Нямам престава какво са. Не бяха демони, но не са и хора.