Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Заслужи си го — отвърна тя.
Бяха излезли от чайната, следвани от втренчени погледи и шепот, и в момента вървяха по „Ахмет Махер“ към ислямския център на града; подминаваха сергии, продаващи лампи, лули шиша, дрехи и зеленчуци. Във въздуха се носеше плътен горчиво-сладък аромат на подправки, животински изпражнения и боклуци; стотици най-различни шумове атакуваха слуха им — удари на чук, музика, клаксони и — откъм вратата на един магазин край пътя — ритмичното стържене на машина за точене на фиде. Стигнаха до някакво кръстовище и завиха наляво през една живописна каменна арка с двойка минарета отгоре. Пред тях се простираше тясна уличка, по-претъпкана дори от онази, която бяха напуснали. След още петдесет метра завиха и спряха пред тежка дървена врата. Надписът на стената гласеше „Хотел Саладин“. Даниел бутна вратата и влязоха в малък прашен двор с пресъхнал фонтан в средата и дървена галерия отгоре.
— Драго ми е да съм си вкъщи — каза Даниел.
Стаята му беше на най-горния етаж, с изглед над галерията, много семпла, но чиста. Той светна лампата, свали кепенците на прозорците и наля уиски в две големи чаши. Отдолу долиташе тропот на каруци и човешки гласове. Настъпи продължително мълчание.
— Не знам какво да кажа — обади се той накрая.
— Може би, че съжаляваш.
— Каква полза?
— Поне е нещо.
— Тогава съжалявам, Тара. Искрено съжалявам.
На масата зад него лежеше кутия рязани пури. Той взе една, запали я и издуха гъст облак дим. Изглеждаше нервен и притеснен — погледът му непрекъснато скачаше ту към нея, ту нанякъде другаде. В студената ярка светлина на стаята Тара забеляза, че се е състарил доста повече, отколкото й се беше сторило отначало. В тъмната му коса сребрееха бели косми и по челото му имаше бръчки. Но още беше красив. Господи, беше красив.
— Откога пушиш такива работи? — попита тя.
Той сви рамене.
— От няколко години. И Картър ги е пушил. Мислех, че може да ми донесат част от неговия късмет.
— И донесоха ли ти?
— Не съвсем.
Той напълни отново чашите. Отвън се дочу гръмко свиркане — някакъв мотопед се опитваше да си пробие път през тълпата.
— И как така ме намери? — попита той. — Предполагам, че не си се отбила в чайната случайно.
— Видях бележката, която си оставил на баща ми.
— Аха. Как е той?
Тя му каза.
— Господи. Съжалявам. Нямах представа.
Остави чашата си и се приближи до нея с протегнати ръце, сякаш да я прегърне. Тя обаче вдигна ръка, за да го спре, и ръцете му увиснаха край тялото.
— Тара, съжалявам… Ако мога да ти помогна с нещо…
— Погрижила съм се за всичко.
— Е, ако имаш нужда от…
— Погрижила съм се за всичко.
Той кимна и се отдръпна. Настъпи поредното продължително мълчание. Тя се зачуди какво прави тук и какво се опитва да постигне. Край крушката се виеха пластове дим от пура.
— И какво правиш през последните шест години? — попита тя накрая, като си даваше сметка колко повърхностно звучи въпросът й.
Даниел пресуши уискито си.
— Все едно и също. Копая. От време на време изнасям лекции. Написах няколко книги.
— Тук ли живееш?
— В Луксор. В Кайро съм само за няколко дни. По работа.
— Не знаех, че продължаваш да поддържаш връзка с татко.
— Не поддържам — каза той. — Не си говорим от… — Той замълча и си наля още уиски. — Просто реших, че няма да е лошо да го видя. Не знам защо. Заради доброто старо време или нещо такова. Съмнявам се, че е щял да ми отговори. Той ме мразеше, заради онова, което направих.
— Значи ставаме двама — каза тя.
— Сигурно.
Довършиха бутилката уиски, поговориха какво ново при единия и при другия, хлъзгаха се по повърхността на нещата и не смееха да навлязат по-надълбоко. Шумът откъм улицата се засили, достигна върха си и бавно замря, когато магазините затвориха и тълпата постепенно се разпръсна.
— Даже не ми писа — каза тя. Държеше чашата си в длани. Беше много късно и главата й тежеше от алкохола и от изтощение. Улицата отвън беше празна и тиха и листата шумоляха, сякаш кожата на града се белеше.
— Щеше ли да ти е приятно?
Тя помисли и поклати глава.
— Не.
Беше седнала на ръба на леглото. Даниел седеше на прашния диван в другия край на стаята.
— Ти ми еба майката — каза тя.
Той вдигна поглед към нея и очите им се срещнаха за миг, преди тя да извърне глава и да допие уискито си.