Спомен за светлина

- Светлина - прошепна Перин. - Звучи ужасно.

- Не беше приятно. Но… ето кое е важното, Перин. Все повече се убеждавам, че имах нужда от тези спомени. Луз Терин беше добър мъж. _Аз_ бях добър мъж, но някои неща се объркаха… станах прекалено самонадеян, приех, че мога да направя всичко сам. Трябваше да си спомня това. Без лудостта… без тези спомени, можеше пак да тръгна да щурмувам сам.

- Значи ще действаш с другите? - попита Перин и погледна към лагера на Егвийн и останалите от Бялата кула. - Това _ужасно_ прилича на армии, които се събират да се бият една срещу друга.

- Ще накарам Егвийн да го проумее - заяви Ранд. - Прав съм, Перин. Трябва да счупим печатите. Не знам защо тя го отрича.

- Тя сега е Амирлин. - Перин потърка брадичката си. - Тя е Пазителката на Печатите, Ранд. От нея зависи опазването им.

- Да. Точно затова ще я убедя, че намеренията ми за тях са правилни.

- _Сигурен_ ли си за счупването им, Ранд? - попита Перин. - Абсолютно ли си сигурен?

- Кажи ми, Перин. Ако едно метално сечиво или оръжие се строши, можеш ли да го слепиш отново и да върши работа?

- Ами, _можеш_. По-добре да не го правиш обаче. Строежът на стоманата… ами, почти винаги е по-добре да го изковеш отново. Стопяваш и започваш отначало.

- Същото е тук. Печатите са счупени, като меч. Не можем просто да залепим парчетата. Няма да действа. Трябва да махнем късовете и да направим на тяхно място нещо ново. Нещо по-добро.

- Ранд - каза Перин, - това е най-разумното нещо, което някой е казвал по тази тема. Обяснявал ли си го на Егвийн по този начин?

- Тя не е ковач, приятелю. - Ранд се усмихна.

- Тя е умна, Ранд. По-умна е и от двама ни. Ще разбере, ако й го обясниш правилно.

- Ще видим - отвърна Ранд. - Утре.

Перин спря. Лицето му бе огряно от блясъка на сътвореното със Силата кълбо на Ранд. Лагерът му, до този на Ранд, побираше една от най-големите военни сили, събрани на полето. На Ранд все още му се струваше невероятно, че Перин бе успял да събере на своя страна толкова много хора, включително не кои да е, а Белите плащове. Очите и ушите му съобщаваха, че всички в лагера на Перин като че ли са му верни. Дори Мъдрите и Айез Седай с него общо взето бяха склонни да правят каквото им каже Перин.

Сигурно беше като вятъра и небето, че Перин беше станал крал. Друг вид крал, различен от Ранд - крал на своя народ, който живееше сред него. Ранд не можеше да тръгне по същия път. Перин беше човек. Ранд трябваше да е нещо повече, поне за още малко. Трябваше да бъде символ, сила, на която всеки да може да разчита.

Това беше ужасно уморително. И не само физическа умора, но и нещо по-дълбоко. Да бъде това, от което хората се нуждаеха, го похабяваше, подкопаваше го толкова сигурно, колкото река бряг. Накрая реката винаги печели.

- Ще те подкрепя в това, Ранд - каза Перин. - Но искам да ми обещаеш, че няма да позволиш да се стигне до бой. Няма да се бия с Егвийн. Да се тръгне против Айез Седай ще е още по-лошо. Не можем да си позволим разпри.