Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
София започна да се явява в сънищата ми. Понякога лицето й просто изплуваше от тълпата, поглеждаше ме обвинително и изчезваше. В един повтарящ се сън Джонатан внезапно си тръгваше от мен, сякаш по команда, без да обръща внимание на молбите ми да остане. След това се появяваше със София, двамата вървяха ръка за ръка в далечината, а той дори не си спомняше за мен. Винаги се събуждах наранена и с усещането, че съм изоставена.
Но най-ужасният сън ме изхвърляше от унеса ми като изправен на задни крака кон и трябваше да си затискам устата, за да не викам и да не събудя сестрите си. Другите просто отразяваха вината ми, която си играеше с подсъзнанието, но този беше истинско послание от мъртвото момиче. В него се разхождах из пуст град, вятърът ме блъскаше в гърба, докато вървях по коловоза, оставен от каруците. Наоколо не се виждаше никой, не се чуваше глас, нямаше никакъв признак на живот — шум от сеч на дървета или тракане на чук по наковалня. Скоро се озовавах в покрита със сняг гора и тръгвах покрай полузамръзналата река Олагаш. Спирах при едно стеснение и виждах София да стои на другия бряг. Беше онази, самоубилата се София — посиняла, със замръзнала коса и подгизнали дрехи. Изоставената любовница, която гниеше в гроба, на чийто гръб бях постигнала щастието си. Впиваше в мен мъртвите си очи, а след това посочваше към водата. Не казваше нито дума, но аз знаех какво има предвид: скочи в реката, убий себе си и детето си.
Не смеех да говоря с никого от семейството за състоянието си, дори със сестрите ми, с които може да се каже, че бях близка. Майка ми няколко пъти отбеляза, че изглеждам умислена и угрижена, но го отдаде на месечно неразположение. Само ако можех да споделя… но уви, бях по-лоялна към Джонатан. Не можех да призная за отношенията ни пред родителите си, без преди това да се посъветвам с него.
Изчаках да се срещна с него на неделната служба, но тогава природата се намеси. Минаха няколко седмици, преди пътеките към града отново да станат проходими. Усещах как времето ме притиска. Ако почакахме още малко, вече нямаше да мога да крия тайната си. Всеки миг се молех на Бог възможно най-скоро да ми даде възможност да поговоря с Джонатан.
Сигурно Господ чу молитвите ми, защото няколко дни подред зимното слънце изгряваше с пълна сила и топеше последния навалял сняг. Най-накрая в неделя успяхме да впрегнем коня, увихме се в наметала, шалове, ръкавици и одеяла, притиснахме се един към друг в каруцата и потеглихме към града.
В църквата ми се стори, че всички ме гледат. Разбира се, Бог знаеше за положението ми, но сякаш и съгражданите ми бяха научили. Боях се, че коремът ми е започнал да расте и очите на всички са приковани в срамната подутина под полата ми, макар да беше прекалено рано някой да забележи нещо, особено под пластовете дебели зимни дрехи. Стоях близо до баща си и се крих зад една колона през цялата служба. Мечтаех си да стана невидима и дебнех за възможност да поговоря с Джонатан насаме.
Когато пастор Гилбърт разпусна паството, забързах надолу по стълбите, без да изчакам баща си. Спрях се на последното стъпало и затърсих с очи Джонатан. Той скоро се появи и тръгна през тълпата към мен. Без да кажа и дума, го хванах за ръката и го повлякох след себе си зад стълбището, където можехме да намерим уединение.
Смелият ми жест го уплаши. Погледна през рамо, за да види дали някой не ни е видял как се измъкваме сами без придружител.
— Мили боже, Лани, ако си мислиш, че ще те целуна тук…
— Чуй ме. Нося дете — изстрелях аз.
Той пусна ръката ми и по красивото му лице се изписаха поредица от изражения: шок, изненада и накрая осъзнаване на истината, което го накара да пребледнее. Не очаквах да се зарадва на новината, но мълчанието му ме изпълни със страх.
— Джонатан, кажи нещо. Не знам какво да правя — подръпнах го за ръката.
Той ме изгледа косо, след това се покашля, за да прочисти гърлото си.
— Скъпа Лани, не знам какво да кажа…
— Не това очаква да чуе момиче в моето положение!
В очите ми избиха сълзи.