Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Майко, трябва да ти кажа нещо, но съм ужасена как бихте реагирали с татко. Моля те, обещай ми, че ще продължиш да ме обичаш, каквото и да чуеш — произнесох аз с разтреперан глас.
Чух сподавен вик и тракането на изпуснатия на пода черпак разбрах, че няма нужда да казвам нищо повече.
Въпреки всичките й съвети, молби и наставления най-големият й страх се беше сбъднал.
Накараха Невин да впрегне отново коня в каруцата и да закара сестрите ми у семейство Дейл от другата страна на долината, докато баща ми не дойде да ги вземе. Аз останах сама с родителите ми в притъмняващата къща, седнала на табуретка в средата на стаята. Майка ми плачеше тихо край огъня, а баща ми крачеше край мен. Никога не го бях виждала толкова ядосан. Лицето му бе червено и подпухнало, ръцете побелели от стискане. Само сълзите, които се стичаха по лицето ми, го възпираха да ме удари.
— Как можа? — извика ми той. — Как можа да се отдадеш на момчето на Сейнт Андрю? С какво си по-добра от най-долните блудници? Какво ти стана?
— Той ме обича, татко…
Думите ми преляха чашата на търпението му. Той замахна и ме удари по бузата. Дори майка ми затаи дъх от изненада. Болката се разнесе по цялата ми челюст, но повече бях наранена от силата на гнева му.
— Това ли ти каза той? Ти толкова ли си глупава, че да му повярваш, Ланор?
— Грешиш. Той наистина ме обича…
Той замахна за втори път, но се спря.
— Да не мислиш, че не казва това на всяко момиче, което би му се вързало и би се поддало на желанията му? Ако наистина има чувства към теб, защо се сгоди за момичето на Макдугъл?
— Не знам — казах аз задавено и избърсах сълзите от лицето си.
— Кийран — каза строго майка ми, — не бъди жесток.
— Това е тежък урок — отвърна й баща ми, като я погледна през рамо. — Семейство Макдугъл имат моето съчувствие, жалко за горката Еванджелин, но аз не искам за зет момче от семейство Сейнт Андрю.
— Джонатан не е лош човек — запротестирах аз.
— Чуй се само! Защитаваш мъжа, който ти е направил дете и няма доблестта да застане до теб, докато съобщаваш новината на семейството си — изрева баща ми. — Предполагам, че копелето знае за състоянието ти…
— Знае.
— Ами баща му? Да не мислиш, че му е стискало да признае на стария?
— Не знам.
— Съмнявам се — каза татко и продължи да крачи край мен. Тракането на токовете на обувките му по дървения под отекваше из цялата стая. — И по-добре. Не искам да имам нищо общо с това семейство. Чу ли ме? Нищо общо. Взех решение, Ланор: ще те пратим надалеч, докато родиш бебето. В манастир.
Погледна майка ми, коя го кимаше, забила очи в ръцете си.
— Сестрите ще му намерят дом, някой добър католически дом, ако това ще облекчи болката на майка ти.
— Ще ми отнемете детето? — понечих да се изправя от табуретката, но баща ми ме натисна да седна.
— Разбира се. Не можеш да се върнеш със срама си в Сейнт Андрю. Няма да позволя съседите ни да разберат, че си още едно от завоеванията на онова момче.
Заплаках горко отново. Бебето щеше да бъде всичко, което да ми остане от Джонатан. Как бих могла да се откажа от него?
Майка ми се приближи и хвана дланите ми в своите.
— Трябва да помислиш за семейството си, Ланор. За сестрите си. За срама, ако се разчуе. Кой ще иска да ожени синовете си за сестрите ти след такъв позор?
— Смятам, че моите грешки няма да им се отразят — казах дрезгаво, но знаех истината. Праведните граждани щяха да накарат сестрите ми и родителите ми да страдат заради моите грехове. — Нали няма да казвате на стария Сейнт Андрю за състоянието ми?
Баща ми спря да крачи и се обърна с лице към мен.
— Няма да доставя на дъртото копеле удоволствието да знае, че дъщеря ми не е могла да устои на сина му — и поклати глава. — Мисли си каквото искаш за мен, Ланор. Но се моля да постъпвам правилно с теб. Знам само, че трябва да се опитам да те спася от пълно съсипваме.
Не чувствах благодарност. Не исках да ме пращат надалеч! Може и да съм била себична, но първата ми мисъл не беше за семейството ми и тяхната болка, а за Джонатан. Щяха да ме принудят да напусна дома си и никога повече нямаше да го видя. Тази мисъл прониза сърцето ми като нож.