Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Какво значи това, Лани?
— Ами понякога ми се струва, че мястото ми не е при моето семейство.
Чувствах се като пълна глупачка, че трябва да обяснявам това на Джонатан, може би единственият в селото, който никога не се бе чувствал необичан и незаслужаващ щастие.
— Невин е единствен син, затова е безценен за родителите ми. И един ден ще наследи фермата. После и сестрите ми… Те са толкова красиви, всички им се възхищават за това. Перспективите им са добри. А аз…
Не можех да призная дори пред Джонатан най-големия си страх: че никой не се интересува от моето щастие, че не означавам нищо за никого, дори за майка ми и баща ми. Той ме придърпа към себе си и ме прегърна, хвана ме още по-здраво, когато се опитах да се отдръпна, но не от него, а от собствения си срам.
— Непоносимо е да те слушам да говориш така, Лани… Избрах да съм с теб, нали? Ти си единствената, с която се чувствам добре, единствената, пред която мога да се разкрия. Бих прекарвал цялото си време с теб, стига да можех. Баща ми, майка ми, дървосекачите, управителят… Бих се отказал от всички тях само за да бъда с теб. Да сме двамата заедно, завинаги.
Аз, разбира се, се вързах на красивите му думи. Те разсякоха срама ми и влязоха право в мозъка ми като глътка силно уиски. Но не ме разбирай неправилно: по това време той наистина вярваше, че ме обича с цялото си сърце, и аз не се съмнявах в искреността му. Но сега, след като изстрадах мъдростта си, разбирам колко глупави сме били да си говорим такива опасни думи! Бяхме самоуверени и наивни, мислехме си, че това, което изпитваме, е любов. Любовта може да бъде и евтина емоция, отдадена с лекота, макар по онова време да не ми се струваше така. Когато се обърна назад, разбирам, че ние просто запълвахме дупките в душите си, както приливът се втурва във вдлъбнатините по скалист бряг. Ние — или може би само аз превързвахме раните си с нещо, за което твърдяхме, че е любов. Но накрая приливът се отдръпва.
На Джонатан му бе невъзможно да ми даде това, за което се кълнеше, че копнее. Не можеше да се откаже от семейството и отговорностите си. Не беше нужно да ми казва, че родителите му няма да се съгласят да се ожени за мен. Но в онзи късен следобед, в онзи студен хамбар аз притежавах любовта му и още повече се настървявах да се вкопча в нея. Той твърдеше, че ме обича, аз бях сигурна, че го обичам, а това бе достатъчно доказателство, че ни е писано да сме заедно, че сме две божи същества, свързани завинаги. Свързани чрез любов.
Срещнахме се само още два пъти така — жалко постижение за влюбена двойка. Говорехме много малко (основно той признаваше колко много съм му липсвала) и после се втурвахме да правим любов. Бързахме, защото се бояхме, че ще ни открият, а и заради студа. Събличахме толкова дрехи, колкото ни стискаше, а след това с устни и ръце се галехме, притискахме и целувахме. Всеки път го правехме като за последно — може би предусещахме нещастното си бъдеще, което ни дишаше във врата и отброяваше секундите до мига, в който щеше да ни обвие в зловещата си прегръдка. И двата пъти се разделихме набързо. Миризмата му се просмукваше в дрехите му, чувствах влага между краката си, а на бузата имах синка, която се надявах семейството ми да отдаде на студа.
Но всеки път, щом той си тръгнеше, съмнението започваше да ме разяжда. Засега имах любовта му, но какво означаваше това? Познавах миналото му по-добре от всеки друг. Нали беше обичал и София, а аз го бях накарала да я забрави или поне така изглеждаше. Можех да се преструвам, че ми е верен, да си затварям нарочно очите, както правят много жени, и да се надявам, че с времето всичко ще премине. Но бях допълнително заслепена от упоритата си вяра, че любовната връзка е благословена от Бог и колкото и да е неудобна, неподходяща и болезнена, не може да бъде променена от човешка намеса. Беше ми необходимо да вярвам, че любовта ми ще възтържествува над несъвършената обич на Джонатан към мен. В края на краищата любовта е вяра, а вярата трябва да се подложи на изпитание.
Сега вече знам, че само глупаците търсят уверение в любов. Тя изисква толкова много от нас, че винаги се опитваме да получим гаранции, че ще трае вечно. Настояваме за постоянство, но кой може да обещае такова нещо?
Трябваше да се радвам на приятелската обич на Джонатан към мен, която той изпитваше още от дете. Тя е наистина вечна. А вместо това се опитвах да превърна чувствата му в нещо, което не бяха, и така съсипах красивото и вечно чувство между нас. Понякога най-големите изпитания идват във вид на липси. Приятел, който не ни посещава в обичайното време и който заплашва да се отдръпне. Очаквано писмо, което не идва, а вместо него пристига новина за преждевременна смърт. А в моя случай през онази зима — прекъсване на цикъла. Първо един месец. После и втори. Молех се причината да е друга. Проклинах духа на София, защото без съмнение той ми отмъщаваше. Но след като вече бе предизвикан, нямаше как да го спра.