Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Така е, след някоя друга година, когато тя стане на осемнайсет или двайсет, няма да има никакво значение. Но четиринайсет! Помисли за собствената ни дъщеря, Сарабет. Дали би я дала на момчето на Сейнт Андрю?
— За бога! Не!
Долу останалите момичета Макдугъл се наредиха в кръг около Джонатан и родителите му, а Еванджелин застана срамежливо на крачка зад баща си. Намери време да се прави на свенлива, помислих си аз тогава и се изпружих, сякаш можех да чуя какво си говорят. Той ще се ожени за теб. Този красив мъж ще стане твой съпруг и ще си ляга с теб всяка вечер. Не е лесно да му дариш сърцето си и трябва да докажеш, че си достойна за предизвикателството. Иди и застани до него.
Най-накрая, подтиквана от родителите си, тя излезе неловко иззад баща си. Беше като новородено жребче, което открива как да движи крачката си. И чак когато застана до него, осъзнах: тя наистина беше още дете. Той стърчеше доста над нея. Представих си ги в леглото и си помислих, че той ще я премаже. Тя беше дребничка и трепереше като листо при най-малкото внимание.
Джонатан я хвана за ръката и се доближи до нея. Жестът му беше галантен, закрилнически. После се наведе и я целуна. Това не беше обичайната му целувка, която помнех добре — толкова въздействаща, че ме разтърсваше до пръстите на краката. Той даде знак, че приема брака, като я целуна пред семействата им и цялото паство. И пред мен.
Тогава разбрах посланието, което София ми предаваше чрез съня. Тя не ме подтикваше да се самоубия, за да изкупя вината си към нея. Тя ми казваше, че ме чака цял живот, пълен с разочарование, ако продължа да обичам Джонатан така, както го бе обичала и тя — толкова силно, че обичта се превръща в отрова и носи огромни нещастия. Но какво беше лекарството? Можеш ли да принудиш сърцето си да спре да желае някого? Можеш ли да спреш да обичаш по своя воля? По-лесно бе да се удавиш, сякаш ми казваше София. По-лесно бе да скочиш от високо.
Тези мисли отекваха в ума ми, докато гледах от балкона с плувнали в сълзи очи. Ноктите ми се забиха в меките чамови дърво на колоната, на която се бях облегнала. Бях над основната зала на църквата, достатъчно високо, за да скоча. Но не го направих, защото дори тогава мислех за детето, което носех. Вместо това се обърнах и затичах надалеч от мъчителната сцена, на която бях станала свидетел.
12.
Докато се возех в каруцата с баща ми към вкъщи, не казах нито дума. Той ми хвърляше по някой поглед от време на време. Бях увита в наметалото си и шала, но треперех и зъбите ми тракаха, макар че бе изгряло слънце и ни обливаше с лъчите си. Татко също мълчеше и без съмнение отдаваше тъгата и вглъбеността ми на новината за годежа на Джонатан. Спряхме до порутената католическа църква, пред която вече ни чакаха мама, сестрите ми и Невин. Устните им бяха посинели и те се гневяха, че сме закъснели.
— Тихо, имаме добро извинение за закъснението — каза им баща ми с тон, който показваше, че не търпи възражения. — Днес след службата обявиха годежа на Джонатан.
Милостиво ми спестиха възгласите на радост, сестрите ми само се спогледаха, а брат ми смотолеви: „Горкото момиче, което и да е то!“. Когато пристигнахме във фермата, Невин разпрегна коня, а баща ми отиде да нагледа добитъка. Сестрите ми се възползваха от слънчевия ден и се погрижиха за овцете и кокошките. Аз последвах с мрачно изражение майка ми в къщата. Тя заснова из кухнята, за да приготви вечерята. Седнах до прозореца, без да свалям наметалото си. Майка ми не беше глупава.
— Искаш ли чаша чай, Ланор? — извика тя от огнището.
— Все ми е тая — отвърнах, като се стараех да не се издам, че съм тъжна. С гръб към нея чух как изтрака големият метален казан, когато го закачи на кука над огъня, и как наля в него от кофата с кладенчова вода.
— Знам, че си разстроена, Ланор. Но нали не си се съмнявала, че този ден ще дойде? — каза тя накрая решително, но мило. — Знаеше, че някой ден господин Джонатан ще се ожени, а ти ще се омъжиш. Казвали сме ти, че такова близко приятелство с момче не е препоръчително. Сега виждаш какво сме имали предвид.
Оставих една сълза да се търколи по лицето ми, тъй като майка ми не можеше да ме види. Чувствах се изнемощяла, сякаш току-що ме е стъпкал бик на полето. Имах нужда да споделя с някого. В този миг усещах, че ще умра, ако продължа да пазя тайната само за себе си. Въпросът бе: на кого в семейството ми можех да се доверя? Майка ми винаги бе мила към децата си, защитаваше ни, когато баща ми ставаше прекалено строг и прекалено суров към нас. Пък й беше жена, преживяла шест бременности, бе погребала две бебета в двора на църквата. Със сигурност щеше да разбере как се чувствам и да ме зашити.