Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Седях край прозореца и се взирах в издълбания от каруцата коловоз. Снегът бе натрупал поне половин метър. Молех се горещо скоро да се слегне, за да можем отново да пътуваме по него и да има как да отидем на неделна служба единствената ми възможност да се видя с Джонатан. Имах нужда да успокои страховете ми, да ми каже, че не ме е обладал само защото не може да има София, а защото наистина ме е желаел. Може би дори, защото ме обича.
Най-накрая, след няколко седмици домашен затвор, снегът се слегна и по него вече можеше да се пътува. Баща ми каза, че ще отидем до града в неделя. И ако през друго време на годината такава новина се посрещаше с примирение, да не кажа дори с безразличие, то този път реагирахме така, все едно ни казаха, че ще ходим на бал. С Мейв и Глинис прекарахме дните до службата в трескава подготовка, чудехме се какво да облечем, как да изчистим петно от любима риза и какви прически да си направим. Дори Невин изглеждаше развълнуван, че ще има възможност да се измъкне от тясната къща. С татко оставихме мама, Невин и сестрите ми в католическата църква и тръгнахме към нашата. След службата се оказа, че снегът на поляната е прекалено дълбок за неформалното събиране, и паството остана вътре, хората си говореха по пейките, коридорите и стълбищата. Помещенията ехтяха от веселото бъбрене на енориашите, които бяха прекарали затворени толкова дълго само със семействата си, че нямаха търпение да пообщуват с някого другиго.
Аз се запромъквах през тълпата, за да търся Джонатан. До ушите ми долитаха откъслечните разговори на съседите ми — колко ужасно е времето, каква скука ги е налегнала, как на всички им е писнало да ядат сушен грах с меласа и осолено свинско, но те отскачаха от мен като топки. През един тесен прозорец зърнах двора на църквата и гроба на София.
Наскоро разкопаната земя се беше слегнала. Снегът над гроба беше около десетина сантиметра по-нисък от останалата бяла покривка и го открояваше на фона на останалия пейзаж.
Най-накрая видях и Джонатан, който се промъкваше през тълпата и сякаш също ме търсеше. Срещнахме се в подножието на стълбището към балкона. Бяхме притиснати от скупчилите се там наши съседи и не можехме да говорим спокойно. Някой можеше да ни чуе.
— Днес изглеждаш много чаровна, Лани — каза учтиво той. Безобидно твърдение, би си помислил всеки, случайно дочул думите му. Но Джонатан от моето детство никога не бе коментирал външния ми вид, както не коментираше и външния вид на момчетата.
Не можех да му върна комплимента. Само се изчервих. Той се наведе напред и прошепна в ухото ми:
— Последните три седмици бяха непоносими. Отиди във вашия хамбар час преди залез-слънце и ще направя всичко възможно да се срещна там с теб.
Разбира се, при тези обстоятелства не можех да му задавам въпроси и да търся утеха за несигурното си сърце. А и честно казано, каквото и да бе прошепнал, нямаше да ме спре да отида при него. Изгарях за Джонатан.
Този следобед страховете ми бяха успокоени. За час се почувствах в епицентъра на неговия свят, а какво друго бих могла да искам? Той влагаше цялото си същество във всяко докосване от начина, по който се бореше с връзките на дрехите ми, през нежните ласки на пръстите му по косата ми до целувките по голите ми настръхнали рамене. След като се върнахме в телата си, се сгушихме един в друг. Беше истинско блаженство да лежа в прегръдките му, да го усещам силно притиснат в мен, сякаш и той искаше да не допуска нещо да застане между нас. Нищо не може да се сравни с щастието да получиш това, за което си се молил. Бях точно там, където копнеех да бъда, но усещах как секундите се изнизват и знаех, че семейството ми ще започне да се чуди къде съм.
С неохота отместих ръцете му от кръста си.
— Не мога да остана. Трябва да се връщам… но понякога ми се иска да мога да се прибера на друго място… а не у дома.
Исках само да кажа, че не ми се напуска неговата компания, по истината, която дълго бях потискала в себе си, се изплъзна от устата ми. Срамувах се от тази тайна, която не биваше да признавам, но думите вече бяха изречени и нямаше връщане назад. Джонатан ме погледна въпросително.