Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Той сви рамене.
— Нямаш причина да останеш — заяви тя очевидния факт.
— Все още имам задължения — каза Люк, защото точно така беше свикнал да гледа на живота си. А и фермата, която нямаше шанс да продаде в тази криза…
Практиката му се състоеше предимно от възрастни хора, защото децата и внуците им се изнасяха от града. Пациентите чу намаляваха с всеки месец.
Люк се качи до спалнята и откри паспорта си в чекмеджето на нощното шкафче. Преместил се беше в старата спалня на родителите си, когато жена му го напусна. Детската му стая после стана и брачна, затова вече не искаше да има нищо общо с нея.
Отвори паспорта. Никога не то беше използвал. Не беше имал време да пътува, откакто стана специализант, а преди това бе обикалял само из страната. Така и не стигна до нито едно от далечните места, за които мечтаеше като тийнейджър, докато караше часове наред трактора и използваше времето, за да мечтае. Празният му паспорт го накара да се почувства малко засрамен пред Лани, която бе посетила толкова екзотични кътчета. Не така очакваше да се развие животът му.
Намери я в трапезарията да разглежда семейните снимки, наредени по ниската библиотека. Майка му ги държеше там, откакто се помнеше, и сърце не му даде да ги прибере, но пък и тя бе единствената, която знаеше кои са хората на тях и какви роднини му се падаха. Стари черно-бели фотографии, запечатали сериозните лица на някакви скандинавци, взрени в камерата, всичките до един непознати. Имаше и една цветна снимка в дебела дървена рамка на жена и двете й дъщери, гушнати сред роднини и изглеждащи доволни.
Люк загаси осветлението и нагласи термостата на ниска температура, колкото да не замръзнат тръбите. Провери ключалките на вратите, макар да нямаше представа защо е толкова прилежен. Възнамеряваше да се върне веднага щом остави момичето оттатък границата, но когато докосна ключа на лампата, в гърлото му се появи буца.
Сякаш се сбогуваше, което наистина се надяваше да стори някой ден. Това планираше и за това мечтаеше в най-разумните си моменти. Смяташе да го направи през пролетта, когато умът му щеше да е по-ясен. Сега просто помагаше на млада жена в беда, която нямаше към кого друг да се обърне. И след това се връщаше веднага у дома.
— Готова ли си? — попита Люк и раздрънка ключовете, но Лани се пресегна към библиотеката и извади малка книга, не по-голяма от дланта й. Обложката липсваше, а твърдите корици бяха протрити по ъглите и под скъсания жълт плат надничаше картонът от сърцевината. На Люк му трябваше минута, за да я разпознае: любимата му книга като малък, очевидно майка му я беше запазила. „Нефритената пагода“, класическа детска приказка, нещо като Киплинг, но не съвсем. Историята на британски емигрант, в която имаше китайски принц, европейска принцеса — или поне бяло момиче — с черно-бели илюстрации, направени от самия автор. Лани разлисти книгата.
— Позната ли ти е? — попита я той. — Някога много я харесвах… Е, виждаш колко пъти е четена. На път е да се разпадне. Не мисля, че е издавана скоро.
Лани му я подаде отворена и посочи към една от илюстрациите. Проклет да беше, ако това не бе тя. Облечена в стара рокля, а косата й прибрана като на момичетата, рисувани от Чарлз Гибсън през XIX век. Но той разпозна сърцевидното й лице и леко надменните й замислени очи.
— Запознах се с Оливър, автора, когато и двамата живеехме в Хонконг. Той беше британски държавен служител и прочут пияница. Молеше офицерските съпруги да му позират за малкия му „проект“, както го наричаше. Аз бях единствената, която се съгласи. Всички други смятаха, че това е скандално и е някаква уловка, просто извинение, за да остане насаме с нас в дома си.
Усети свиване под лъжичката. Сърцето му се сви от собственическа ревност. Момичето от илюстрацията стоеше пред него от плът и кръв. Беше като магия — нещо, което познаваше от толкова отдавна само като фикция, изведнъж се материализираше пред очите му. За миг се уплаши, че ще припадне. Но после тя застана до него и го побутна към вратата.
— Готова съм. Да вървим.
11.
Сейнт Андрю, 1816 година
Бях сбъднала единственото си съкровено желание — Джонатан да погледне на мен като на жена и любовница — но нищо повече. Живеех в несигурност, защото не бях успяла да общувам с него след онзи вълнуващ и плашещ следобед.
Зимата настъпваше. Тя не биваше да се подценява в този край на Мейн. Чакаха ни снежни бури, преспи до кръста, които се трупаха за ден-два и унищожаваха всяка възможност за пътуване. Цялото внимание на хората се съсредоточаваше в това да са стоплени и нахранени и да се погрижат за добитъка. И най-малката работа навън изискваше изтощително газене в снега. Докато се прокара пъртина до хамбара, разчисти полето и се отвори дупка в замръзналия поток за добитъка и за домакински нужди, докато животните свикнат да газят в преспите и по всичко да проличи, че животът пак става нормален (или поне поносим), в долината връхлиташе нова буря.