Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
В тази част на гората имаше много ловни хижи като отдаваната под наем от Дънрати. Люк не бе отсядал в нито една от тях, но си спомняше, че е влизал в една-две като дете по причина, която не можеше да си спомни.
Мизерни бараки от 50-те години на XX век, сковани от шперплат, обзаведени с вехти мебели и потънали в мухъл. Евтиният линолеум на пода бе покрит с миши изпражнения. Момичето поведе Люк към последната барака по чакълената алея. Прозорците й бяха пусти и тъмни. Тя протегна ръка.
— Дай ми една от кредитните си карти, за да се опитам да отключа.
Когато влязоха, вдигнаха щорите и Лани потрепна от нахлулата светлина. Всяка повърхност, която докосваха, беше ледена. Наоколо бяха пръснати безразборно лични вещи, сякаш обитателите са били принудени да бягат неочаквано посред нощ. Имаше две легла, но само едното беше разхвърляно. Смачканите чаршафи и свитите възглавници излъчваха уличаващо усещане за разврат. На разклатената маса в кухненския кът имаше лаптоп със закачена за него с кабел уебкамера. На малката помощна масичка се виждаха отворени бутилки вино, две чаши зацапани от отпечатъци от пръсти и устни. На пода имаше две отворени чанти. Лани клекна до едната и започна да я пълни безразборно с вещи. Люк потропваше нервно и нетърпеливо с ключовете.
Момичето затвори ципа на чантата, изправи се и се обърна към втория сак. Изрови оттам някакви мъжки дрехи, приближи ги към носа си и вдъхна дълбоко.
— Добре. Вече мога да тръгвам.
Когато се върнаха по чакълената пътека и минаха покрай рецепцията (която, естествено, бе затворена в ранната сутрин), на Люк му се стори, че червените басмени пердета помръднаха и никой ги наблюдава. Представи си как Дънрати по халат, с чаша кафе в ръка, дочува скърцането на чакъла под автомобилните гуми и поглежда да види кой е. Дали щеше да познае колата му, почуди се Люк. Може би Дънрати ще реши, че котка минава по перваза, опита да се успокои той. На страха очите са големи.
Леко се смути, като видя, че младата жена се преоблича, докато той шофира, но после си спомни, че вече я е виждал гола. Тя обу чифт джинси и кашмирен пуловер, по-луксозен от всичко, което съпругата му някога бе носила. Хвърли хирургическите дрехи на пода.
— Имаш ли паспорт? — попита го тя.
— Разбира се, но е у дома.
— Да отидем да го вземем.
— Моля? И просто така ще отлетим за Париж?
— Защо не? Аз ще купя билетите и ще платя за всичко. Парите не са проблем.
— Мисля, че трябва да те изведа в Канада, преди полицията да пусне заповед за издирване. На петнайсет минути от границата сме.
— Ще ти трябва ли паспорт, за да я преминеш? Нали промениха правилата? — попита момичето с нотка на паника в гласа. Люк стисна по-здраво волана.
— Не знам… Не съм минавал оттатък отдавна… Е, добре, ще се отбием в дома ми. Но само за минута.
Къщата се намираше насред голо поле, приличаше на глупаво дете, което не се сеща да се прибере, въпреки че му е студено. Колата се изкачи с мъка по замръзналата кал, която бе заприличала на глазура на торта.
Влязоха през задния вход в тъжната овехтяла кухня, която не се бе променила ни на йота през последните петдесет години. Люк запали лампата и забеляза, че тя изобщо не освети стаята. Мръсни чаши от кафе на масата, трохи по пода. Той се засрами от безпорядъка.
— Тази къща беше на родителите ми. Живея в нея, откакто те починаха — обясни. — Не можех да си представя фермата да отиде у непознат, но не мога и да я поддържам като тях. Продадох добитъка преди няколко месеца. Имам човек, на когото да дам под наем земята, за да я обработва от пролетта. Стори ми се, че ще е разхищение полята да запустеят.
Лани се разхождаше из кухнята. Прокара пръст по очукания плот, по облегалката на виниловия стол с възглавница. Спря се пред рисунка, закрепена с магнит за хладилника. Беше на една от дъщерите му от времето преди да тръгне на училище. Принцеса върху пони. Понито наистина приличаше на кон, а принцесата беше с рошава руса коса и сини очи, тръгнала на езда с розова рокля. Като се изключи дългата рокля, това можеше и да е Лани.
— Кой е рисувал това? Живеят ли при теб деца?
— Вече не.
— Тръгнаха си заедно с жена ти, така ли? — предположи тя. — И няма кой да се грижи за теб и за къщата?