Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Това не беше въпрос, който Конлан би помислил да зададе. Нито преди, нито сега, ако не беше усещането за Райли, закътано в ума му.
Конлан срещна погледа на Алексий.
— Никога не се срамувай от белезите, които получи, докато ме защитаваше от Анубиса и шайката й от вампири пазачи, братко мой.
Алексий издаде звук, подобен на ръмжене, зародил се ниско в гърлото му.
— Белези, които получих, докато се провалях в опита си да ви защитя, имате предвид, милорд. Както се провалихме да ви защитим и тази вечер.
Тих звук внезапно прекъсна разговора им и привлече вниманието на Конлан към далечния ъгъл на голямата стая, където видя Денал полуседнал, полуоблегнат върху облегалката на друга кушетка.
— Денал, излекуван ли си? — попита Конлан, и се запъти да поговори с най-младия от охраната си.
Денал се намръщи.
— Излекуван съм. Уморен, но излекуван. Освен сърцето ми, принце мой. Сърцето ми е неутешимо, че ви предадох — поставяйки ръка на сърцето си, Денал погледна към Конлан. — Моля ви, вземете живота ми сега.
Конлан премига.
— Да направя какво?
Вен изсумтя, застанал точно вдясно зад Конлан.
— Чел е прекалено много стари свитъци. В допълнение това е първото му пътуване до сушата — той се наклони леко напред към младия мъж. — Пич, трябва да вкараш речника си в двадесет и първи век.
— Пич — заяде се воинът. — Както и да го формулираш, истината си остава същата. Аз бях най-близо до Конлан, когато онзи вампир го нападна. Аз трябваше да поема острието.
Конлан се пресегна и постави внимателно ръка на главата на Денал за момент.
— Но според разказа на Вен ти самият си се сражавал с три вампира, включително и онзи, който се опита да ме изкорми, не е ли така? И са те ударили с брадва по главата?
Денал сведе поглед, но кимна.
— Беше само тъпата страна на брадвата, милорд.
Бастиян се намеси, ниският му глас прозвуча като тътен.
— Аха, добре поне, че го удариха по главата. Там няма нищо важно, което да се повреди. Екстра сме.
Конлан усети как в него се надига смях от познатите закачки на Бастиян, но знаеше, че Денал е твърде сериозен, за да разбере, че неговият принц не се смее на него. Сподави веселието си и се обърна със сериозно лице към най-младия си воин.
— Благодари на Посейдон, че е било тъпата страна на брадвата, иначе главата ти щеше да е сцепена на две. И престани с тези „милорд“ и „принце“. Наричай ме Конлан.
Обърна се навреме, за да види как Джъстис изсумтява и завърта очи.
— Имаш ли да ми казваш нещо, Джъстис?
Воинът се отблъсна от стената, бавно като леопард, подготвящ се за нападение. Странно, че винаги бе напомнял на Конлан на животно от джунглата. Дори и със синята си коса.
— Конлан, принце, както и да те наричаме, фактите си остават същите — все още не си ни казал какво ти се е случило. Какво ти е сторила Анубиса. — Джъстис плъзна поглед надолу по тялото на Конлан и после пак нагоре, а изражението му се делеше на косъм от смъртна обида. — Не знаем дали си не си бил… компрометиран. Нали?
Вен и Кристоф едновременно се засилиха към Джъстис.
— Ще ти сритам задника заради това, синьо момче — изръмжа Вен.
Кристоф не каза нищо, просто вдигна ръка намръщен. Блещукаща топка от енергия се бе сраснала с дланта му.
Конлан вдигна ръка, за да спре сблъсъка.
— Достатъчно! — заповяда той. — Оставете го намира. Има основание.
Гласът на Аларик прозвуча откъм вратата.
— Щеше да има основание, ако не бях аз този, който те излекува. И преди, и сега.
Аларик влезе величествено в стаята и спря в средата.
— Някой от вас съмнява ли се в силите на Посейдон?
Дори Джъстис не се осмели да богохулства. Едновременно и седемте глави се поклатиха отрицателно.
Нямаше съмнение тук.
Аларик се усмихна с онази своя ужасяваща усмивка — същата, която караше дори най-алчният атлантски лорд да плаща целия си десятък на храма на Посейдон.
— Така и трябва. Процесът на лечение не е просто физически. Аз прозирам истинските намерения и най-мрачните спомени на този, когото лекувам. — Погледът му се стрелна към Конлан. — Нашият принц не е покварен, въпреки, че всеки от вас би бил. По-силен е, отколкото дори самият той знае.
Конлан отмести поглед. Представата, че Аларик е споделил спомените му за мъченията и огъня не беше точно успокоителна.