Тайната на мъртвите

Евсевий е набит мъж с увиснали бузи, рядка косица и дебели устни със странен морав цвят, сякаш е преял с боровинки. Застанал е в средата на помещението, заобиколен от помощници, които развиват дълъг златен плат от раменете му. Виждам, че ме разпознава; чакам и го наблюдавам как се опитва да се сети кой съм. И преди сме се срещали, но се съмнявам, че някой от нас си е правил труда да го помни.

— Гай Валерий — припомням му аз.

— Гай Валерий Максим — поправя ме той, сякаш съм забравил собственото си име. Изтърколва Максим от устата си като поантата на виц. — Ти беше в Никея. Скрит в сенките с ръка върху меча, слушаше какво си говорим. Знаеш ли, че те наричахме Брут? Страхувахме се, че ще получим нож в гърба, ако кажем нещо, което не ти хареса.

Не знаех това.

— Вероятно можем да отидем някъде, за да поговорим насаме.

Строг поглед.

— Нямам тайни от моите пасоми.

Много добре.

— Вчера следобед Александър Киренски умря в Египетската библиотека — започвам аз. — Императорът… — Претеглям думата, приписвайки си нейната сила. — Императорът ме помоли да разследвам смъртта му.

— Е, и?

Реакцията ме шокира. Първо, с пълната липса на съчувствие; второ, заради факта, че не му пука кой ще види това. Всички в помещението слушат нашия разговор, сякаш сме гладиатори в битка. И нито един от тях — а всички са християни — не изглежда притеснен от смъртта на своя епископ.

— Едно от последните неща, което Александър е направил, е да поиска да се срещне с теб. Скоро след това е бил мъртъв.