Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Как мислиш, дали по време на гоненията е познавал Симах? Или Александър?
Симеон изглежда обиден.
— Попитай го. По онова време не съм бил роден.
Пресичам площада и заставам пред възрастния човек, прекъсвайки съзерцанието му. Той чака да отмина. Когато не помръдвам, е принуден да погледне нагоре. Застанал съм точно пред него, а слънцето е над главата ми: той присвива очи, но пак не може да ме познае, дори да знае кой съм.
Гледан отгоре, свит като джудже, изглежда мършав и дребен. Лицето му е сиво и осеяно със старчески петна; ръцете му, скрити в ръкавите, са обхванали коленете.
Сядам до него на стълбите.
— Сигурно ти е трудно. Все едно че наблюдаваш първата си любов в дома й със съпруга й и децата.
Той продължава да гледа втренчено черквата и не отговаря.
— Може би трябва да се представя? Аз съм…
— Гай Валерий Максим — изплюва думите като центурион, викащ войниците, които ще бъдат бити с пръчки. — Лошата ти слава те изпреварва.
— Твоята също.
— Аз се кая за греховете си. Можеш ли да кажеш същото за себе си?
— Спя спокойно — лъжа аз.
Тогава ме поглежда и макар годините да са помътили очите му, сякаш вижда през мен.
— Дошъл си да ме питаш за епископа?
— Имаш ли да казваш нещо?
— Бях в библиотеката. Предполагам, че някой ти е казал. Сигурен съм, че Аврелий Симах е горял от желание да помогне.
— Познаваш ли го?
— Стари приятели сме — изплюва последната дума като храчка. — По време на гоненията бяхме заедно в затвора. Знаеше ли това? Трябва да имаш предвид, че само единият от нас беше във вериги, а това не е връзка между равни. Камшикът беше у него.
— Видя ли епископ Александър в библиотеката?
Той повдига вежди, опъвайки кожата около очите си толкова, че те обезпокоително се уголемяват.
— Трудно ми е да видя и храната пред мен.
Спомням си неговия прякор. Софистът — човекът, който може да изкриви всеки довод.
— Срещна ли го?
— Не.
Посочвам с ръка към черквата.
— А епископ Евсевий?
— Какво за него?
— Той също е бил там.
— Ако е така, сигурен съм, че ме е заобиколил. Не обича да го виждат с мен. Църковниците не си падат по това — като малкия ти приятел. — Кимва към Симеон, който се върти, все едно че са го налазили мравки. — Тревожат се, че ще ги повлека към ада, че ще им съсипя спретнатото спасение, което планират за себе си.
Симеон ме подръпва за ръкава и измърморва, че ритуалът в черквата е към своя край. Изправям се и поглеждам надолу към повехналия старец.
— Знаеш ли кой уби епископ Александър?
Лицето му е чисто и невинно като пролетен дъжд.
— Ти ли го уби?
Астерий вдига ръце като просяк и ръкавите на робата му се смъкват до лактите. Симеон зяпва и обръща гръб. Аз не съм толкова чувствителен и ги изучавам с професионален интерес.
Той няма ръце. Онова, което стърчи, са сбръчкани чуканчета.
— Полуслепият мъж без ръце едва ли е човекът, който е строшил черепа на Александър.
Пресичаме площада срещу тълпите, които напускат черквата. Симеон е ядосан.
— Защо винаги питаш тези хора кой е убил Александър? Нима очакваш да ти кажат?
Забавям крачка и Симеон се изравнява с мен.
— Когато бях млад офицер в армията, един от хората ми беше намушкан при кръчмарско сбиване. Трима мъже били с него. Попитах ги кой е виновният и двама дадоха един и същ отговор. Третият назова един от тях.
— Лъгал ли е?
— Каза истината. Първите двама се бяха наговорили да го натопят.
Докато Симеон предъвква моята проповед, инерцията на тълпата се променя. Хората спират и се отдръпват встрани, така че между тях се образува проход. Симеон и аз сме изблъскани назад. Запердена с виолетови завеси лектика сякаш плава над хорските глави — човек не може да види осмината сарматски роби, които се потят под нейната тежест. На пердетата е избродиран императорският монограм, а до него паун — емблемата на принцеса Константиана, Константиновата сестра.
— Евсевий привлича много богомолци — отбелязвам аз.
Лектиката минава между хората и изчезва във входа на двореца. Тълпата отново се раздвижва. Симеон и аз заобикаляме черквата и сами си отваряме малка врата в една осмоъгълна пристройка. Симеон изглежда притеснен — не мога да кажа дали се тревожи за Евсевий, или от моето присъствие в черквата. Обаче никой не ни обръща внимание. Помещението е пълно с мъже, които се събличат и свободно клюкарстват. За миг имам чувството, че сме влезли в баня. Очевидно това е мястото, където свещениците свалят робите след службата.