Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Не е далеч от вкъщи, но горещината вече се усилва. Когато стигам там, вече съм започнал да се потя, а лицето ми е замърсено от прахоляка. Знамената, спуснати от сградите, се веят, както непоследователният бриз вълнува водата. Константинопол съществува под формата на два града: този, който вече е издигнат, и онзи, който тепърва ще се появи. Градът на живите е пълен с магазинери и баняджии, които натрапват услугите си, адвокати и техните клиенти изпълват съдилищата, жени и деца се редят на опашка за своята дажба жито. Градът, който тепърва ще се появи, е само силует на хоризонта и шум от инструменти — сякаш армия се изкачва по хълма. Докато живеем в града, който е издигнат, онзи, който тепърва ще се появи, вече придобива форма около нас.
Още е рано, но тълпата в черквата е толкова голяма, че се е изляла навън на площада. Високите порти са отворени. Вътре фигура в златни одеяния стои зад мраморен амвон и говори. Не ми се ще да прекрачвам прага, обаче се промъквам през тълпата достатъчно близо, за да чуя какво казва. Слънцето нахлува през остъклен кръгъл прозорец, залива го в жълта светлина и жигосва христограмата върху челото му. Зад него богато украсена стена скрива олтара в черквата. Християните са готови да позволят на всеки да вкуси от техните тайнства, но само наистина посветените могат да ги наблюдават.
Евсевий говори за бога Христос. Правя усилия да разбера: нещо за неговата природа и неговата същност, разликата между вечното и безкрайното. „Христос е глава на Църквата и спасител на нейното тяло точно както съпругът е глава на семейството. Затова на Бог трябва да е обидно, че нашата Църква тук, в Константинопол, още няма глава. Братя и сестри, настойчиво ви моля да решите този въпрос бързо и справедливо.“
Хвърлям поглед към Симеон, който слуша напрегнато.
— За какво говори?
— Не си ли чул, че константинополският патриарх умря преди три месеца?
Знам това.
— Нещо подозрително ли имаше в това?
— Той беше стар човек, който е имал тежък живот. Нищо необикновено. Евсевий е един от очевидните кандидати, които могат да го заместят.
— Затова ли Александър е искал да разговаря с него в библиотеката вчера?
— Не ми каза.
— Александър също ли беше кандидат? Съперник?
— Твърдеше, че е прекалено стар.
Обаче в начина, по който го казва, има нещо отбранително. Виждам усукването толкова ясно, сякаш е свалил защитата си. С погледа си го карам да сведе очи.
— Говорим за смъртта на твоя учител — напомням му аз. А ти си най-очевидният заподозрян.
— Александър беше против избирането на Евсевий.
— Значи сега, щом Александър вече го няма, Евсевий може да се кандидатира за най-висшата длъжност в Църквата?
Евсевий е свършил. Тълпата започва да се придвижва към олтара за раздаването на жертвоприношението — онези, на които е позволено. Останалите започват да се изтеглят. Но неколцина остават вторачени в тъмната черква като кучета пред кухненска врата. Повечето от тях са млади мъже, опиянени от собствената си енергия; между тях един се набива на очи: възрастен човек с дълги коси и остра брадичка. Той прикляква на стъпалата на колонадата, обхванал главата си с ръце, и съзерцава черквата с ненаситни очи.
Има нещо толкова поразително у него, че го посочвам на Симеон.
— Знаеш ли кой е?
Симеон е толкова изненадан, че трябва да погледне два пъти. Първо мъжа, второ — мен. Не може да повярва, че съм толкова невеж.
— Астерий Софист.
Забелязва реакцията ми на името и кимва, доволен да си мисли, че светът му е оправдан.
— Симах каза, че Астерий е бил вчера в библиотеката. — Той е в моя списък.
— Не съм го виждал там.
— Симах каза, че Астерий бил свещеник. Защо не влиза в черквата?
Симеон добива важно изражение.
— По време на гоненията беше арестуван. Предложили му избор: да предаде Църквата или да стане мъченик в името на Христа.
— Още е жив.
Симеон се изплюва на земята.
— Имаше дузина християни — семейства с деца — скрити в резервоара под къщата му. Той ги предаде на императора, който нареди всички да бъдат разпънати на кръст. Затова го наричат Софиста — казва, че ще повярва в каквото и да е. Забранено му е повече да стъпва в черква.
— Обаче той продължава да идва тук. — Поглеждам отново лицето му. Очите му са присвити, устните леко разтворени. Тялото му е напрегнато от почти екстатичен копнеж.