Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Тогава защо ме заведе да отседнем в къщата му?
Тя натисна бутона на мишката толкова силно, че й се стори, че го счупи. Прозорецът пред нея се затвори и лицето изчезна.
В читалнята беше задушно. Имаше нужда от свеж въздух. Мина през вратите, покрай лавици с древни книги, затворени зад стъкло като в саркофази, които съставляваха сърцевината на сградата, и надолу по стълбите към площада. Копнееше за хапче, но реши да се задоволи с цигара.
Докато ровеше из дамската си чанта, видя, че телефонът й свети някъде на дъното. Беше го изключила в читалнята, но изглежда някой й беше пратил съобщение. Сърцето й се сви. Единственият човек, който й беше звънял на този номер, беше Марк.
Сега какво искат от мен?
Потрепервайки от студения вечерен въздух, тя извади телефона и отвори текстовите съобщения. Странно, но номерът на изпращача не се виждаше.
„ARCUM TRIUMPHIS INSIGNEM DICAVIT18. Петък, 17 ч. Аз мога да помогна.“
12.
Константинопол — април 337 г.
Събуждам се на зазоряване. По някое време през нощта някой ме е завил с одеяло и е махнал маслената лампа. Обхваща ме паника — какво друго е взел? Когато опипвам леглото около мен обаче, усещам книгата и документите на Александър. Трябва да е бил някой от робите ми, който е бдял, докато спях.
Измивам се и се обличам, после изразявам почитта си към фамилните ни богове. Къщата беше подарък от Константин и затова типично разточителна: твърде голяма за един самотен стар човек. Държа повечето от стаите затворени, подобно на лоши спомени.
Икономът ми носи хляб и мед и новините от сутрешните посетители. Изглежда призракът на моята известност все още се рее из улиците на този град и изкушава някои заблудени души, че мога да осигуря благоволението на императора. Повечето пъти ги отпращам, без да съм ги изслушал. В този етап от живота си нямам време за губене с тях.
Икономът изчита списъка.
— Има и един свещеник. Християнин.
Аз изстенвам. Само до вчера смятах, че никога повече няма да си имам работа с християни. А сега те ми прекъсват закуската.
— Каза, че името му е Симеон.
Дъвча хляба си и нищо не отговарям. Това е хубав навик, когато си в двора. Но робите те познават по-добре от придворните и много трудно можеш да ги заблудиш.
— Ще започна със свещеника.
Икономът кимва, сякаш точно това е очаквал. Усвоил е играта по-добре от мен.
— Въведи го в приемната.
Четвърт час по-късно намирам Симеон да чака там. Помещението е опърпано: обикновена мазилка по стените, които така и не боядисах, едноцветни плочки на пода. В редките случаи, когато приемам просителите, дошли при мен, аз ги водя тук, за да им втълпя колко скромно е моето положение. Наслаждавам се да гледам как лицата им се издължават.
Обаче това не обърква Симеон. Застанал е в средата на помещението с ръце на гърба, с усмивка на лицето, вторачен във влажно петно на тавана. Християните са фалшиви в държането си: смирението им е твърде показно.
— Ако си дошъл за това, не съм научил кой е убил Александър — казвам му аз.
Това нарушава неговото хладнокръвие. Бузите му почервеняват, а по лицето му минава гневно изражение. Наблюдавам и преценявам. Досега два пъти съм се срещал с него: веднъж на местопрестъплението, втория път — в опустошеното жилище на Александър. Или Симеон има нещастната способност да се озовава на погрешното място в неподходящото време, или носи вината на Сизиф19.
— Реших, че днес може би ще се срещнеш с епископ Евсевий.
— Може би. — Защо казва това? За да насочи съмненията към някого другиго? — Ти каза, че един епископ не би могъл да направи подобно нещо.
— Мога да ти помогна с него.
— Имам ли нужда от помощ?
— Знаеш ли къде да го търсиш?
Напушва ме смях, въпреки че това кара Симеон да се сгърчи от гняв. Той е толкова прям — Константинопол още не е изгладил маниерите му в учтивите островърхи оръжия, които ние размахваме. Би било много жалко, ако трябва да го обвиня в убийство.
Всъщност най-трудното от издирването на епископ Евсевий е да го зърнем сред тълпите, които го заобикалят. Той е в черквата, която Константин издигна до двореца си в самия край на полуострова. В пристъп на оптимизъм или може би на самозалъгване, императорът я посвети на свещения мир.
18
„… е посветена тази триумфална арка“ — последното изречение на надписа на триумфалната арка на Константин Велики в Рим. — Б.пр.
19
Сизиф е обвинен в надменност, защото смята, че може да надхитри боговете. — Б.пр.