Тайната на мъртвите

Икономът ми носи хляб и мед и новините от сутрешните посетители. Изглежда призракът на моята известност все още се рее из улиците на този град и изкушава някои заблудени души, че мога да осигуря благоволението на императора. Повечето пъти ги отпращам, без да съм ги изслушал. В този етап от живота си нямам време за губене с тях.

Икономът изчита списъка.

— Има и един свещеник. Християнин.

Аз изстенвам. Само до вчера смятах, че никога повече няма да си имам работа с християни. А сега те ми прекъсват закуската.

— Каза, че името му е Симеон.

Дъвча хляба си и нищо не отговарям. Това е хубав навик, когато си в двора. Но робите те познават по-добре от придворните и много трудно можеш да ги заблудиш.

— Ще започна със свещеника.

Икономът кимва, сякаш точно това е очаквал. Усвоил е играта по-добре от мен.

— Въведи го в приемната.

Четвърт час по-късно намирам Симеон да чака там. Помещението е опърпано: обикновена мазилка по стените, които така и не боядисах, едноцветни плочки на пода. В редките случаи, когато приемам просителите, дошли при мен, аз ги водя тук, за да им втълпя колко скромно е моето положение. Наслаждавам се да гледам как лицата им се издължават.

Обаче това не обърква Симеон. Застанал е в средата на помещението с ръце на гърба, с усмивка на лицето, вторачен във влажно петно на тавана. Християните са фалшиви в държането си: смирението им е твърде показно.

— Ако си дошъл за това, не съм научил кой е убил Александър — казвам му аз.

Това нарушава неговото хладнокръвие. Бузите му почервеняват, а по лицето му минава гневно изражение. Наблюдавам и преценявам. Досега два пъти съм се срещал с него: веднъж на местопрестъплението, втория път — в опустошеното жилище на Александър. Или Симеон има нещастната способност да се озовава на погрешното място в неподходящото време, или носи вината на Сизиф19.

— Реших, че днес може би ще се срещнеш с епископ Евсевий.

— Може би. — Защо казва това? За да насочи съмненията към някого другиго? — Ти каза, че един епископ не би могъл да направи подобно нещо.

— Мога да ти помогна с него.

— Имам ли нужда от помощ?

— Знаеш ли къде да го търсиш?

Напушва ме смях, въпреки че това кара Симеон да се сгърчи от гняв. Той е толкова прям — Константинопол още не е изгладил маниерите му в учтивите островърхи оръжия, които ние размахваме. Би било много жалко, ако трябва да го обвиня в убийство.