Стъклените книги на крадците на сънища

— Харесвам ги, но са обезпокоителни, защото маските допускат поведение извън социалната норма, особено на толкова голямо събиране, в толкова просторна къща. Анонимността е дълбока и, честно казано, може да се случи какво ли не. Сигурна съм, че няма нужда да обяснявам повече.

Чан поклати глава.

— Кавалерът ми за вечерта беше, е, предполагам, че бихте го описали като семеен приятел — малко по-възрастен от мен, в сърцето си добър човек, чиято слаба воля е станала причина за многобройни падения чрез алкохол, комар и глупави, дори неестествени удоволствия — и въпреки това, заради семейната ни връзка и неговата, според мен, вътрешна доброта, бях решила да направя каквото мога, за да го върна в по-доброто общество. Е, няма как да го кажа по-прилично. Къщата е голяма и имаше много хора. А на такова място, дори на такова място, влизат хора, които не би трябвало: без покани, непочтителни, без други цели, освен, ако мога да се изразя така, печалбата.

Чан кимна; чудеше се кога да побегне и колко хора може да е оставила тя долу на стълбите.

— Защото… — Гласът й изневери и в очите й блеснаха сълзи. Тя бръкна в чантичката си за кърпичка. Чан знаеше, че трябва да й предложи своята, но също така знаеше как изглежда тя. Накрая жената все пак извади своята и избърса очите и носа си. — Съжалявам. Беше толкова… Сигурно често виждате хора в беда.

Той кимна. Самият той бе причинявал беди, но нямаше нужда да го изтъква.

— Сигурно е ужасно — прошепна тя.

— Човек свиква с всичко.

— Сигурно това е най-лошото. — Тя сгъна кърпичката и я прибра в чантичката. — Извинете ме, нека продължа. Както казах, събитието бе голямо и се налагаше човек да говори с много хора, така че бях доста заета. В един момент се сетих, че от известно време не съм виждала кавалера си. Потърсих го, но го нямаше никъде. Успях да привлека общи приятели да ми помогнат и колкото можеше по-дискретно претърсихме съседните стаи в имението, с надеждата, че той просто е прекалил с пиенето и е заспал. Но открихме, господин Чан, Кардинале, че е бил убит. След като разговарях с други гости, съм сигурна, че знам самоличността на убиеца му. Това, което искам, това, което бих искала, стига да можете да поемете тази работа, е тази личност да бъде открита.

— И предадена на властите?

— Предадена на мен. — Тя срещна погледа му, без да трепне.

— Разбирам. А тази личност? — Той се намести на масата, готов да се хвърли към нея. С бръснача на гърлото й щеше да успее да си проправи път през цяла фаланга причакващи го мъже.

— Млада жена. Малко над метър и петдесет, кестенява коса на букли, бяла кожа, достатъчно хубава по един обикновен начин. Беше със зелени боти и черна пътническа пелерина. От начина, по който е бил убит приятелят ми, може да се каже, че по нея е имало значително количество кръв. Казала е, че името й е Изобел Хейстингс, но това без съмнение е лъжа.

Той зададе още въпроси, но мислите му бяха другаде, опитваха се да разберат съвпадението. Розамунд не знаеше нищо друго за жената — предполагаше се, че е високоплатена проститутка, иначе не беше ясно как е успяла да влезе в къщата толкова лесно, но Розамунд нямаше представа нито как е пристигнала, нито как е избягала. Попита го, просто за сведение, за обичайното му възнаграждение. Той й отговори и намекна, че отново, ако можел да я приеме за клиент, щели да изберат място за срещи или за оставяне на съобщения. Тя се огледа и заяви, че Библиотеката я устройва за такива срещи и че съобщения за нея могат да се оставят в хотел „Сен Роял“. След тези думи стана и му поднесе ръката си. Той се почувства като глупак, но се наведе да я целуне.