Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
Страхът се превърна в раздразнение. Имаше чувството, че главата й е на път да експлодира.
- Пусни ме - нареди му тя през зъби, гледайки в гърдите му Независимо, че на височина бе над средния за жена ръст - към метър и седемдесет и три - той бе значително по-висок, към метър деветдесет и три. По някакъв начин знаеше, че не иска да погледне в очите му Не и сега, когато я държеше в капана на желязната си прегръдка.
Най-накрая проговори отново, с онзи дрезгав глас.
- Не сме сигурни, че искаме да те пуснем, наша Кийли.
Направи й впечатление странният му начин на изразяване, говореше за себе си в множествено число. Преди да успее да измисли подобаващ отговор, хватката му се разхлаби и въпреки думите му, той я пусна. Веднага се дръпна назад от него, отказвайки да погледне към блузата и панталоните си, по които сега имаше кървави следи, причинени от допира им с окървавеното тяло на воина. Гаденето побеждаваше, но нямаше да му се даде. Вместо това се огледа наоколо, за да се опита да разбере къде се намира.
А след това щеше да разбере как бе дошла тук.
Мрачното пространство бе огромно, а таванът бе толкова високо, че едва успяваше да го види. Подът, украсен със сложна мозайка, й напомняше за пода, който бе виждала във видението с Нерей. Във влажния въздух се носеше слаба, приятна миризма на минерали.
Напомни й за горещата пролет в Калифорния.
- Къде сме? - започна с лесен въпрос, след като не знаеше колко нормален бе лудият мъж, който я бе отвлякъл. Просто защото бе мъжът от виденията й, или неговият зъл брат близнак, не значеше, че с него бе в безопасност.
Несъзнателно докосна дървената фигурка на врата си през блузата. Мъжът, когото бе видяла да седи до лагерния огън, бе като странно трансформирано фотографско копие на този воин. Накара я да се съмнява във видението си.
Да се съмнява в самата себе си.
- В пещера дълбоко под Храма на нереидите - отговори той. - Подходящо е, нали? След като нашата нереидска половина най-накрая пое контрола върху нас.
Добре. Време е да зададем очевидния въпрос.
- Върху вас? Кои сте вие? Винаги ли говориш за себе си в множествено число? - Може би не бе най-добрата идея да предизвика психозата му по този начин, но все пак бе археолог, а не психолог. След като дълги години я влачеха от един психиатър на друг, можеше да се каже, че бе квалифицирана и знаеше разликата.
Маниакално потискащо поведение, граничещо със социопатия. Пълна липса на чувство за реалност.
Диагнозите, независимо дали звучаха професионално, изгаряха ума й като киселина. Затова ли бе прекарала последните години в опити да убеди родителите си, че е нормална и с всичкия си, а точно сега реалността да й се изплъзне?
Избута съмненията си настрани и си пое дълбок и треперещ дъх. Събирайки всичко, което бе останало от побития й кураж, най-накрая погледна към него. От близо бе още по-ужасяващо подивял и още по-покоряващ, въпреки че нямаше никакъв смисъл. Макар да стоеше изправен пред нея, правеше впечатлението на хищник, готов да нападне жертвата си.
Което отново я върна към неудобното чувство, че точно тя бе неговата плячка.
Парцалите, които носеше изглежда бяха остатъците от блуза и панталони, които или са се разкъсали по време на битка, или пък от прекалено много тичане. Мускулестите му гърди ясно се виждаха под разкъсания плат, въпреки че и по двете имаше кръв и мръсотия. Стомахът й се разбунтува и тя бързо отмести поглед.
Кийли беше корава. Винаги трябваше да бъде такава. Но точно сега балансът й не се радваше на ситуацията, в която бе попаднала. Това, че не искаше да погледне към кръвта на човека, дал живота си за Джъстис, не я правеше страхливка.
Кожена каишка, пресичаща гърдите му, бе прикрепена към горната част на ножницата на гърба му. Владееше меча, така сякаш бе продължение на ръката му и си личеше, че го е използвал много пъти.
Кичурите коса около лицето му и мръсната му плитка бяха сини, както тя вече знаеше. Но не просто синьо. Нюансите на този цвят варираха от целия спектър - от най-тъмното среднощно синьо, към бледото синьо на лятното небе. Поне това можеше да види под кръвта и мръсотията, които покриваха почти цялото му тяло.
Строгите черти на лицето му бяха перфектни. Виждала бе римски статуи, които в сравнение с него не бяха нищо. Очите му или прекалено черни, или толкова тъмносини, така че светлината не можеше да ги отрази.