Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
И дума не можеше да става да я заведа у дома. Нужна беше женска грижа. Помислих си за Каро Клермон, която от край време се разбираше добре с общността от Ле Маро, но само като си представих как ѝ се обяснявам... точно на нея...
Жозефин? Тя е добра душа. А и знаех, че ще бъде дискретна. Обаче как да помоля мюсюлманско момиче да отседне на място, където се продава алкохол? Жолин Дру, учителката? Тя беше приятелка на Каро Клермон. И клюкарка – до сутринта всички в Ланскене щяха да са научили за скандала.
И тогава се сетих. Ама разбира се! Място, където Алиса ще бъде в безопасност, където никой дори няма да знае, че се намира тя и където с нея ще се отнасят като с член на семейството...
Дванайсета глава
Четвъртък, 19 август
Дълго не можах да заспя. А после ме събуди тропане. Глухо почукване – първо по вратата, после по капаците на прозорците. Анук и Розет спяха в спалнята. Аз си бях легнала на дивана и се разбуждах мъчително и объркано, увиснала в мрежата на ловеца на сънища между един живот и друг.
Тропането стана по-настойчиво. Наметнах се и отворих. На прага стоеше Рейно, скован и отбранителен, а до него – момиче с хиджаб. И двамата миришеха на Тан, а момичето, което явно не беше на повече от осемнайсет, трепереше.
Рейно започна да обяснява, но звучеше толкова нелепо, колкото изглеждаше:
– Извинявайте, но тя не ми позволява да я заведа у тях.
Не казва защо е скочила в Тан. Опитах се да я накарам да говори, но тя ми няма доверие. Никой от онези хора ми няма доверие. Съжалявам, че ви товаря с това, но не знам какво друго...
– Моля ви – прекъснах го. – Всичко това може да почака до утре. – Усмихнах се на момичето, което ме наблюдаваше с подути и подозрителни очи. – Отзад имам кърпи и дрехи, които сигурно ще ти станат. Ще загрея малко вода, а после можеш да се изкъпеш и да се преоблечеш. Още няма ток – Люк каза, че ще отнеме няколко дни да го уреди, – но имаме свещи, печката е топла, така че ще се сгрееш за нула време. А вие – обърнах се към Рейно – не се тревожете, моля ви. Постъпили сте правилно. Приберете се и се постарайте да се наспите. Останалото може да почака до утре.
Рейно се поколеба.
– Но... вие дори не знаете коя е тя.
– А има ли значение? – попитах.
Той ме удостои с един от смразяващите си погледи. После учудващо се усмихна.
– Никога не съм допускал, че ще го кажа, но мадам Роше, радвам се, че сте тук.
С тези думи Рейно се обърна и се отдалечи сковано и малко стеснително. В очите на друг свещеникът сигурно би изглеждал жалка и дискредитирана фигура, докато се отдалечаваше по каменистата пътека, накуцвайки (беше бос), и потъна в нощта. Аз обаче виждам повече неща, виждам сърцето, дори ако е скрито. Виждам много повече, а подир този човек във въздуха трептяха дъги.
Първа глава
Четвъртък, 19 август
До четири часа настанявах неочакваната ни гостенка в таванската спалня на Арманд – тясно и почти триъгълно пространство, в което се побира само едно легълце. Но е чисто и удобно и има мъничко прозорче точно на върха на триъгълника, което гледа към Ле Маро и улавя уханието на прасковеното дърво.
Анук се събуди от гласовете в коридора, но Розет нищо не може да я разбуди. Оставихме я да спи, докато аз оправях леглото, а Анук приготвяше горещ шоколад с кардамон, лавандула и валериан, за да заспи гостенката ни по-лесно.
Изкъпано и облечено със стария фланелен халат на Арманд, със старателно сресана и изсушена дълга коса, момичето изглеждаше още по-младо – беше на шестнайсет, може би на седемнайсет, с тъмни като еспресо очи, които сякаш заемаха половината му лице. Прие чаша горещ шоколад, но продължаваше да отказва да говори и макар да престана да трепери, току се сепваше като спящо коте.
Изглежда, проявяваше любопитство към Анук и аз ги оставих двете с надеждата, че момичето ще предпочете да поговори със свой връстник, но не стана така. То заспа пред огъня, докато Анук ѝ пееше приспивната песен, която мама пееше на мен:
Занесох момичето горе в стаята му. Беше съвсем лекичко в ръцете ми, по-леко дори от Розет, и като мъничко дете изобщо не се събуди, докато я настанявах в леглото. Въпросите направо бликаха от Анук, но аз не можех да отговоря на нито един и накрая я убедих да си легне и да опита да заспи. Сънят лесно спохожда Анук, мен – не толкова. Приготвих си кана кафе и излязох навън – по това време на годината се зазорява рано и небето вече светлееше, когато седнах върху зида на градината на Арманд, пиех кафе и слушах как Ле Маро се съживява.