Праскови за кюрето

Четвъртък, 19 август

Докато учехме в семинарията, ни проведоха курс за оказване на първа помощ. Още помня колко се смущавах, когато трябваше да правя дишане уста в уста на манекена – приятно закръглена женска фигура, която инструкторът наричаше Кюнегонд, и смеха на съучениците ми, когато все не успявах да я свестя.

Ала веднъж усвоени умения обикновено се възраждат точно когато са най-необходими. С Кюнегонд нямах голям успех, но в случая с Алиса Махджуби отчаянието ми вдъхна смелост. Покрих устата ѝ със своята и се помъчих да принудя момичето да диша – и между молбите, ругатните и накрая молитвите, успях да я притисна, да я подмамя обратно в света на живите.

– Слава богу, о, слава богу!

Но дотогава вече самият аз бях полумъртъв. Главата ми се въртеше, гърдите ме боляха и макар нощта да бе топла, целият треперех.

До мен Алиса Махджуби кашляше речна вода. След малко тя седна и ме погледна с очи, които сякаш бяха погълнали небето. Сигурно беше в шок. Постарах се гласът ми да звучи благо.

–Мадмоазел...

Тя потръпна. Трябваше да ѝ кажа Алиса. Но хората често са толкова чувствителни – а и един бог знае колко ислямски правила вече бях нарушил, спасявайки живота ѝ, – затова реших, че ще е по-добре да се придържам към правилата за благоприличие.

– Добре ли си? – опитах отново.

И тя отново потръпна.

– Не се страхувай. Можеш да говориш с мен. Аз съм Франсоа Рейно. Помниш ли ме? – Може би не ме беше познала без якичката и расото ми. Помъчих се да се усмихна, но тя не реагира. – Вероятно си паднала. За щастие се случих наблизо. Можеш ли да се изправиш? Ще те заведа у дома.

Тя енергично тръсна глава.

– Какво? Да повикам ли лекар?

Отново поклати глава.

– Искаш ли да потърся някой от близките ти? Сестра ти или майка ти може би?

Отново същият жест. Не. Не. Вече започваше да ме обзема леко отчаяние, а и Алиса цялата трепереше.

Опитах отново с по-шеговит тон:

– Е, не може да останем тук цяла нощ.

Никаква реакция от страна на момичето. Просто си седеше на брега на реката и дишаше учестено, прегърнала коленете си. Приличаше на мишле, спасено от котка, но сърчицето му въпреки това щеше да се пръсне от преживения ужас. Често се случва с мишките и обикновено умират.

Край с репутацията ми, помислих си. Достатъчно неприятно беше, че ме подозират като подпалвач на магазина, но ако някой ме видеше сега – вир-вода, вонящ на бира и в компанията на млада мюсюлманка, млада и неомъжена, която показваше всички признаци на умствено разстройство и която, ако изтълкува неправилно подтика, довел ме тук, можеше в объркването си да ме обвини в нападение или в нещо още по-лошо...

– Моля те, Алиса, чуй ме. – Гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах. – Премръзнала си. Ще умреш така. Позволи ми да те заведа у дома.

Тя отново поклати глава.

– Защо не?

Мълчание. Момичето не ми обръщаше внимание.

– Добре, няма да те водя у вас. Но и тук не може да останеш. Ще извикам майка ти.

Не. Не.

– Сестра ти? Някоя приятелка?

И отново – не.

Търпението ме напускаше. Историята започваше да става нелепа. Ако момичето беше от нашите, изобщо нямаше да се поколебая да го заведа вкъщи. Обаче то беше от Ле Маро, където бях персона нон грата и където всеки намек за принуда би се приел много зле.

Също толкова немислимо беше да оставя момичето самичко дори за десетина минути, колкото щеше да ми отнеме да изтичам до лекаря. Момиче, което може веднъж да скочи в реката, е способно да го направи отново, казах си, а ако

Алиса Махджуби не е съвсем с всичкия си, някой трябва да я наглежда поне докато кризата премине. Топла вана, сухи дрехи, легло, може би нещо за хапване...