Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
Опитах с бодрост и с усмивка.
– Добре, засега поне си наша гостенка. Къщата е на Люк Клермон, преди беше на баба му.
Алиса отново кимна.
– Познаваш ли го?
Помня, че някой – може би Рейно или Жозефин – ми разказа как сестрите Махджуби понякога играели футбол с Люк на селския площад.
– Той знае ли, че съм тук? – попита Алиса.
– Никой не знае, че си тук – уверих я. – И никой няма да те види вътре. Има книги, телевизия, радио. Нуждаеш ли се от нещо друго?
Алиса поклати глава.
– Мисля, че ще е по-добре да не променяме съществено плановете си. Иначе ще изглежда необичайно. Но ще се постарая една от нас – Анук или аз – винаги да е наблизо, в случай че ти потрябва нещо.
Алиса кимна сериозно.
Погледнах към Анук, която днес отново смяташе да се види с Жано. Тя ми се усмихна широко.
– Става – рече. – Ще си седим, ще гледаме телевизия и ще се подиграваме на всички риалити програми.
– На Алиса много ще ѝ хареса – разчорлих косата на Анук. – Сигурна съм, че "Топмоделът на Естония" или "Жени, които не могат да престанат да ядат торта" са много образователни. Алиса, когато ти дойде до гуша от нея, просто ѝ кажи да те остави на мира, ясно?
Отново просветна съвсем лекичка усмивка като тънък полумесец. Явно нещо у Анук допадаше на Алиса. Не мога да твърдя, че съм страшно изненадана. Моята малка необикновена дъщеря винаги е умеела да печели последователи. Може би ако постоят заедно, Анук ще узнае онова, което аз не успявам.
Наредих им да държат Розет под око, оставих ги и се запътих към Ле Маро.
Трета глава
Четвъртък, 19 август
Очаквах да заваря оживление. Но вместо това Ле Маро беше замрял: улиците бяха пусти, магазините – затворени. Все едно е шест сутринта, а не почти десет и половина. Слънцето прижуряше, въздухът беше съвсем неподвижен и някак злокобно прозирен.
Май само спортната зала на Саид Махджуби работеше тази сутрин.
Дали той знаеше, че дъщеря му е изчезнала? Ако знаеше, със сигурност щеше да затвори днес. Но залата си работеше и по нищо не личеше, че едно момиче е изчезнало тази нощ...
Червената врата се отвори. Излязоха двама мъже. Единият беше млад, тийнейджър, по потник и военни къси гащета. Другият беше трийсетинагодишен и един от най-красивите мъже, които съм виждала. Грациозен и мускулест като балетист или майстор по бойни спортове, със светломургава кожа, късо подстригана черна коса и по ориенталски очертана уста, изтеглена в една–единствена чувствена линия...
– Мога ли да ви помогна, мадмоазел?
За миг се стъписах. Последния път, когато минах покрай залата, долових враждебност. Този мъж обаче беше различен, той ми се усмихна и аз се озовах под прицела на едновременно мощното му и обезоръжаващо обаяние.
Младежът зад мен си беше тръгнал. Бях сама с непознатия. Очите му под гъстите вежди бяха тъмни, страстни и златисти.
– Тук съм за няколко дни. Казвам се Виан Роше...
– Здравейте, Виан Роше. Чувал съм за вас. Аз съм Карим Бенчарки.
Рейно го описа като много западен, на въпреки това допусках, че ще има и някои традиционни особености – молитвена шапчица или поне брада като Саид Махджуби. Този мъж обаче можеше да е всякакъв, от всякакъв произход. Проверих цветовете. Леко трепване на китката, разперване на пръстите, нищо повече. Той обаче забеляза с бдителния си поглед. Долових остър ум в очите му, дълбока и напрегната сериозност. А над всичко това бе лъскавината на очарованието му, толкова непринудено и самоуверено...
Признавам, бях почти покорена. Всеки би откликнал на топлотата на тези медени очи. Поне всяка жена – Рейно сигурно си имаше филтри, през които възприемаше тези неща. Със сигурност изобщо не му беше хрумнало да спомене нещото, което ще ме изненада, а после ще ме изцеди като мокра дрипа и ще ме остави глупаво лишена от слово. Естествено, това е евтин блясък, но на някои хора наистина им върши работа. Зози де л’Алба беше такава, Карим Бенчарки също.
Помъчих се да намеря подходящи думи и най-сетне казах:
– Чували сте за мен?
Цветовете между пръстите ми обезумяха. Калейдоскоп от цветове като парченца стъкло се въртяха край пръстите ми.
– Да, разбира се. От сестра си – отговори Карим най-сетне. Усмивката му ме прикова като пеперуда към дъска.
– Поредният пропаднал кръстоносен поход на Рейно.
– Не съм сигурна, че разбирам.
– Имам предвид, че не сте единствената, която има проблеми със свещеника. Носи му се славата във връзка с хора като нас.
– Хора като нас?
– Нежелани. Хора с лица, които не се вписват, хора, които отказват да си стоят само на другия бряг на реката.