Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
Петлета, гъски, диви патици по Тан, утринните перкусии на малките птичета. Църковният часовник удари пет – чу се съвсем ясно в сутрешния въздух, а после, също толкова далечно, но и толкова ясно прозвуча гласът на мюезина, който призоваваше правоверните за молитва на днешния, девети ден от Рамазан.
В девет часа пристигна Рейно. Точно в девет, все едно беше чакал да стане приемливо за учтиво посещение време. Целият в черно, без якичка, с прилежно загладена назад коса. Изглеждаше изморен и се запитах дали изобщо е спал.
Сипах му малко кафе. Пиеше го черно и го погълна прав до стената. Слънцето вече грееше приятно топло и освобождаваше уханието на розите, с които беше пълна малката градина на Арманд – преливащи върху пътеката, плъзнали по дървената решетка. Не бяха подрязвани осем години и цветовете бяха почти подивели, но ароматът си оставаше – прелестна смес от локум и изпрани чаршафи на вятъра. Замълчах и дадох на Рейно възможност да се наслади на уханието, но той беше нетърпелив, разтревожен, напрегнат. Надали често си дава време да поседи и да се наслади на аромата на розите.
– Е? Тя каза ли нещо? – попита той най-накрая.
– Нито думичка – поклатих глава.
И тогава той ми разказа своята история – как извадил момичето от Тан, как тя отказвала да си отиде у дома или да обясни безотговорното си поведение.
– Преди я познавах доста добре. Казва се Алиса Махджуби, внучка е на стария Махджуби. На около седемнайсет е, момиче от почтено и свястно семейство. Хиляди пъти съм разговарял с тях, винаги са се държали учтиво и дружелюбно. Никога не сме имали неприятности. Докато не пристигна Инес Бенчарки.
Пак това име. Бенчарки. Жената, чиято сянка се спотайва край всяка снимка в тази галерия, чието лице си остава неясно като нещо, което просто си зърнал в тесте карти.
– Знам, че не ми вярвате – спокойно каза Рейно. – Може би дори си го заслужавам. Но нещата се промениха, откакто си заминахте. Дори смея да кажа... че аз самият се промених.
Дали наистина се е променил? Променя ли изобщо някой дълбоката си същност, която е най-важна?
Проверих цветовете му. Говореше искрено. Обаче самоосъзнатостта никога не е било качество на Рейно. Познавам го, познавам хора като него, хора с добри намерения...
– Знам какво си мислите – рече Рейно. – Че съм предубеден. В този случай обаче ви уверявам... – прокара той ръка по пригладената си назад коса. – Вижте, няма да се преструвам, че с радост приех девическото училище срещу портата си. Вече си имаме наше училище и момичетата бяха добре дошли там. Няма да се преструвам и че одобрявам забулването на тези момичета. Според мен е грешно да им внушават срам или страх да показват лицата си. На каквото и да ги е учила тази жена, надали е било полезно, надали е било редно. Но се постарах да бъда непредубеден. Опитах да не намесвам личните си чувства. Отговорен съм пред членовете на общността и направих всичко във възможностите на поста си да избегна търканията.
Спомних си какво каза старият Махджуби и се усмихнах при мисълта за съревнованието между камбаните на "Сен Жером" на единия бряг на Тан с повика на мюезина на другия – и двете страни се опитваха взаимно да се заглушат. Явно търканията са съществували още от самото начало, но защо обвиняват Инес Бенчарки? Какво се е променило с нейното пристигане? И откъде Рейно е толкова сигурен, че вината е нейна?
Зададох му въпроса, а той сви рамене.
– Нямате причина да ми вярвате – каза. – Знам, че не за пръв път обвинявам тази жена и детето ѝ, че създават неприятности в Ланскене. – Погледнах го и се учудих на искрицата веселост в очите му. – Обаче се надявам да се съгласите, че поназнайвам това-онова за енориашите си. Уверявам ви, че нещо се промени. И всичко започна с Инес Бенчарки.
– Кога? – попитах.
– Преди осемнайсет месеца. Синът на стария Махджуби, Саид, се запознал с Карим на поклонение. И после неусетно Карим се настани тук и Саид вече уреждаше брака на Карим с най-голямата си дъщеря.
– Соня.
– Точно така, Соня. – Той допи кафето си и остави чашата.
– После какво стана?
– Цели две седмици в Ле Маро се вихреха празненства. Готвене, разговори, смях, цветя. Десетки сватбени рокли. Каро Клермон си прекара прекрасно, като организираше дни на междукултурното разбирателство и сутрешно кафе за жените. Жозефин също ходеше, беше близка приятелка със Соня и Алиса. Купи си хубав кафтан специално за сватбата – от онези магазинчета за дрехи на булевард "Де Маро". Отвсякъде се стекоха хора: от Марсилия, Париж и дори от Танжер. И тогава...