Праскови за кюрето

Анук също беше станала, чорлава и още сънена, а Розет закусваше с горещ шоколад и чиния от снощната паста.

– Пуснали са тока! – оповести гръмко Анук, когато влязох. – Имаме ток! Имаме телевизия! Мога да си заредя айпода!

Добре. Това означава топла вода. Известно време можеш да се поливаш с кофа, но понеже от четири години живея в къща лодка и се къпя икономично – или в местния плувен басейн, – ще бъде прекрасно да си взема истинска вана.

Обърнах се към гостенката ни. С дрехите на Анук тя не изглеждаше на повече от петнайсет. Беше доста крехка, по-слабичка дори от Анук. Поздравих я по име, тя кимна, но не ми отговори.

– Бих желала да ти предложа закуска – казах.

Момичето сви рамене.

– Да, знам, Рамазан е. Утре, ако все още си тук, всички ще закусим преди зазоряване и ще вечеряме след залез. Нас няма да ни затрудни, а за теб ще бъде по-удобно.

Алиса отново кимна, но този път като че се поотпусна.

– Вече познаваш Анук – рекох. – Нека те запозная с Розет.

Розет вдигна поглед от шоколада си и махна с лъжицата за поздрав.

– И тя не говори много – отбелязах. – Обаче е страшно забавна.

Розет направи смешна гримаса и зададе въпрос на езика на знаците.

– Пита дали обичаш маймунки.

Изражението на Алиса издаваше неувереност.

– Розет много ги обича. Всъщност самата тя е почти маймунка.

Розет изграка и изпя песен чрез поредица от нещо подобно на безсловесни подсвирквания.

Алиса се подсмихна и притеснено сведе очи.

– Стига толкова. Остави гостенката ни на спокойствие. По-добре си поиграй навън, докато двете с Алиса си поговорим. Може да намериш някъде Пилу.

– Пилу! – възкликна възторжено Розет и отърча навън да го търси. Отново се зарадвах мислено, че си е намерила приятел. Разбира се, Рижия продължаваше да ѝ липсва, но Пилу беше станал важен за нея, дори по-важен от Бам. Доволна съм. Каквито и съмнения да имах за отсъстващия баща на Пилу, момчето е божи дар за всички.

Направих знак на Анук да остане, понеже имах чувството, че предишната вечер между нея и посетителката ни се беше установила връзка. Хванах ръката на Алиса и ѝ се усмихнах. Забелязах, че пръстите ѝ са много студени.

– Знам, че не ти се говори – казах. – Няма да те притискам. Ще говорим, когато поискаш. Но за да ти помогна, трябва да знам някои неща. Разбираш ли?

Тя кимна.

– Най-напред, искаш ли да се обадя на някого? На майка ти, на баща ти...

Тя поклати глава.

– Сигурна ли си? На никого? Само за да им съобщя, че си добре?

Алиса отново поклати глава.

– Не, благодаря.

Беше някакво начало. Само две думи, но мълчанието беше нарушено.

– Добре, разбирам. Не е нужно никой да знае, че си тук. Всъщност отец Рейно вече знае, но няма да те издаде. При мен си в безопасност.

Алиса кимна лекичко.

А сега идваше по-трудното. Каква е причината момиче като Алиса – красиво и от дом, където го обичат – да иска да се хвърли в Тан?

– Какво се случи снощи, Алиса? – попитах. – Искаш ли да поговорим за това?

Алиса ме изгледа равнодушно. Или не беше разбрала, или отговорът беше толкова очевиден, че бе неспособна да го изрече. Реших, че въпросите може да почакат известно време – поне още един ден.