Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
– Вятърът се смени.
Той се изненада.
– Да, май да – призна.
Вятърът. Той също го усеща. Зареден с възможности, опасен като заспала змия. Зози го наричаше Хуракан, който помита всичко пред себе си. Дори да е нежен години наред – дори ти се струва опитомен, – всичко може да го разбуди. Въздишка, молитва, шепот...
– Сестра му пристигна за сватбата – продължи Рейно. –Нямаше да остане дълго. Първо защото в къщата нямаше място. Пък и старият Махджуби не я харесваше. Ала тя уж дойде за седмица, а остана цял месец и докато се усетим, се настани за постоянно и всичко се промени. – Той въздъхна и призна: – Виня себе си, трябваше да го предвидя. Само че синовете на стария Махджуби бяха толкова модерни и прозападни. Исмаил ходи в джамията само по специални поводи, а Саид никога не е бил радикален. Що се отнася до Карим Бенчарки, той ми се струваше най-западен от всички.
А сега вижте какво стана със семейството. Едното момиче се омъжи на осемнайсет, другото се хвърля в Тан посред нощ. И тази жена с нейното училище, която кой знае на какво учи децата в името на религията...
– Значи мислите, че е свързано с религията? – попитах.
Рейно ме погледна озадачено.
–А с какво друго?
Разбира се, че той ще смята така. Религията беше негова професия. Свикнал бе да дели хората на паства: католици, протестанти, хиндуисти, евреи или мюсюлмани. Има толкова народи, някои избрани, други изгубени, воюващи народи, покръстени народи. И разбира се, футболни запалянковци, рокаджии, политически партии, хора, вярващи в съществуването на извънземни, екстремисти, умерени, привърженици на конспиративните теории, бойскаути, безработни, речни цигани, вегетарианци, оцелели от рак, поети и нищожества, а всяка група се подразделя на още по-малки подгрупи, защото в крайна сметка нали всеки иска да принадлежи някъде, да намери идеалното си място в света?
Аз никога не съм принадлежала към група. Така имам по-различен поглед. Може би ако се числях към нещо, щях да се чувствам неловко в Ле Маро. Обаче аз от край време съм различна. Вероятно по тази причина с по-голяма лекота пресичам тесните граници между различните групи. Да принадлежиш към нещо често означава да изключваш, да делиш на ние и те – два малки свята, които, противопоставени, често стигат до конфликт.
Това ли се случи в Ланскене? Няма да е за пръв път. Външните никога не са били добре дошли тук. И най-дребничката разлика би могла да направи някого нежелан. Дори на жителите на Пон льо Саол, само на няколко километра надолу по реката, още се гледа с подозрение, понеже отглеждат киви, а не дини, розов чесън, а не бял, пилета вместо патици и се молят на сен Люк, а не на сен Жером.
– Какво искате да направя? – попитах.
– Надявах се да поговорите с момичето. Може би дори да я опознаете.
Естествено, той не желае да се намесва. Разбирам го. Положението му в Ланскене и бездруго е деликатно, още един намек за скандал и току-виж си изгубил работата. Опитах да си представя Рейно с друга професия извън църквата, но не можах. Рейно да работи на бар, да преподава на ученици, да управлява автобус, може би да се залови с дърводелство. Това изведнъж извика мисълта за Рижия, а после също толкова внезапно – за Жозефин и за всичко, което в момента стои помежду ни.
– Нали не смятахте веднага да си заминете? – попита Рейно. Лекото потрепване на гласа издава тревогата му. Отново се замислих за Жозефин, за потайния ѝ поглед, за неизречените тайни, за незададените въпроси. Ако остана в Ланскене, ще разбуля тези тайни. Притежавам дарбата – или проклятието – да прозирам под повърхността. Но този път не знам дали наистина искам да прозра. Винаги плащаш цена за такива неща и понякога тя е прекалено висока.
Да, част от мен иска да си замине. Още днес, без да се обръщам назад, да се върна в Париж при Рижия, да заровя лице в рамото му, което идеално ми приляга. Толкова ли е трудно за разбиране? Мястото ми вече не е тук. Какво ме интересува, че Франсис Рейно може би ще захвърли свещеническото расо? И какво ме интересува, че синът на Жозефин е осемгодишен, обича да рисува и няма баща? Всъщност това няма нищо общо с мен или със семейството ми.
Но въпреки това...
Отново погледнах към Рейно – стараеше се да изглежда равнодушен. Ала долових напрежението му, скованите му рамене, преценяващия поглед на хладните му сиви очи.
Усещам, че няма да се изненада, ако откажа да му помогна. Рейно не е човек, който разбира прошката. Фактът, че потърси помощ – и то от някой като мен, – вече е преобърнал света му наопаки. Достойнството му не може да поеме повече.