Хайка за вълци

Туй нещо не го очаквах. Когато се сватосвах за нея, кой знае защо, и през ум не ми мина, че може да е заченала от пикьора. Военни времена бяха, всеки ден чакахме да вземат Койчо войник или мене да мобилизират, та мислех само как да направя сватбата по-скоро. Старите имат една приказка — детето не е на този, който го е родил, а на този, който го е отгледал. Хубава приказка. Признавам, като чух, че снахата е бременна в шестия месец, първото нещо, което помислих, беше да го роди мъртво. Синът ми чуждо дете да отгледа, копеле да ми е внук, само като го помислих, погади ми се. А снахата не се признала за бременна. От дете имала някаква болест в корема, та от време на време се подувал по малко. Дано е тъй, рекох си. Добре, но жените ги разбират тези работи. Трудна е, казва жената, и то в шестия месец, само че не признава, срамува се, и аз така съм се срамувала от свекърва си. Наистина, че като носеше Койчо, и тя криеше от майка ми чак до осмия месец. И майка ми се е срамувала от свекъра и свекърва си, а баща ми бил войник и за малко не ме родила на нивата. Тъй е останало от едно време, младите булки да се срамуват и крият бременността си от старите. Жената взе да се тревожи, че от сватбата са минали четири месеца, а снахата е трудна в шестия. Казах й, че Койчо и булката са се любили, преди да се оженят, видял съм ги еди-къде си и затова съм избързал със сватбата, та да не се окепази момичето. Тя го повярва, повярвах го и аз. Щом детето ще се роди в нашата къща, наше ще е, и толкоз.

И тъй щеше да бъде, но снахата не стана вече от постелята. Идваше само на софрата, хапне два залъка и се прибира в другата стая. Жената не й даваше да пипне нищо из къщи. Веднъж като шетала около постелята й, намерила две шишета под възглавницата. Булка, рекла, какво има в тез шишета? Лекарства, майка ми ги прати. Жената помирисала шишетата, едното имало дъх на индрише, другото на лук. Минало й нещо през ума, взела шишетата. Вечерта ме посрещна разтревожена, хем плаче, хем ми разправя, че булката пиела лекарства за помятане — индрише и варени люспи от червен лук. Да нямаш грешка, казвам, защо ще помята? Ами знам ли? А аз знаех и й казах да не се отделя от нея. Цяла неделя не излезе от стаята й, спеше с нея, хранеше я като дете. Една вечер излязохме за малко от къщи. Кумци имахме, Илия-Добревите, на кръщене ни поканиха, та нямаше как да не отидем. За малко, за малко, че до среднощ. Върнахме се в къщи, гледаме — прозорецът на булката свети, а при нея баба Керка. Знаеш я, и на тебе е бабувала. Щом ни усети, и хукна да си ходи. Хванах я за ръчичката, върнах я в къщи. Защо си дошла по туй време и кой те е повикал? Ами че булката Радка ме повика. Самичка ли дойде у вас да те вика? Самичка. Трудна ли е? Не е трудна, коремът я боли, тези дни ще й паля гърне. Аз тебе тъй ще те опаля, рекох й, че няма да си събереш дъртите кокали. Още веднъж стъпиш ли в къщата ми, жива няма да излезеш. Ако знаех какво е сторила на булката, наистина жива нямаше да я пусна от къщи. Изгоних я и влязох при булката. Защо бе, къзъм, защо си ставала от постелята да ходиш по тъмно на другия край на селото? На тоз хал бива ли да излизаш, нали ще се простудиш? На доктор, думам й, искам да те заведа, не искаш, а таз баба сама си тръгнала да викаш. Тоз стол да продума, и тя ще продума. Като болно добиче. Хем помощ чака от тебе, хем се плаши.