Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Може да се каже и по този начин.
Приближаваме портите на харема и той спира.
– Вече можеш да свалиш качулката си. Представи се на стражите. Те знаят какво да правят.
Странно. Гледам го как се отдалечава бързо и се чудя какъв лингвистичен проблем може да е толкова важен, че да го накара да ме спаси от тъмницата и да рискува да си навлече гнева на великия везир. Стражите на портата ме въвеждат, момчето, пратено да ме посрещне, ме хваща за ръка и ме повежда покрай павилионите на Зидана към сграда, в която никога не съм влизал, дори не съм я виждал. Досега.
– Изчакайте тук – казва то и изтичва навътре.
Облегнат на затоплената от слънцето мазилка, затварям очи и обръщам лицето си към лъчите. Отнякъде се разнасят меланхоличните крясъци на паун, но единственото, за което мога да мисля, е: свободен съм!
Всяка нощ сред вонята и бърборенето в отвратителната килия си представях студения железен пирон, който се забива в черепа ми, а сега съм тук и слънцето огрява лицето ми, клепачите ми блестят в червено и вдишвам ароматите на нероли и мускус.
Сбърчвам нос. Познавам този аромат... Отварям очи, но не мога да фокусирам зрението си заради слънцето. Примигвам и виждам, че Зидана се носи към мен. Мъничка чернокожа робиня тича пухтейки покрай нея и ѝ вее усилено с наръч щраусови пера. Кихам силно, тъй като заради ветрилото ноздрите ми са се напълнили с прахоляк.
– Защо посрещаш владетелката си по този начин, Нус-Нус? Лягай долу като куче, защото си точно това!
Коленича, защото очевидно това се очаква от мен. Защо така официално? Зидана обикновено не държи на подобна церемониалност от моя страна.
Пред мен има котка: лъскава, синьо-сива, с косо разположени кехлибарени очи. Навежда клиновидната си глава и ме поглежда с любопитство. След това се обръща и извива тялото си пъргаво около нечии крака и забелязвам, че козината на гърба ѝ е изцапана в тъмночервено, сякаш е покапана с боя. Премества се зад краката и виждам, че са обути в избродирани със златна нишка чехли, украсени със скъпоценни камъни. Познати са ми: зарових едни такива в саксия във вътрешния си двор, покрити с кръвта на Сиди Кабур. Притискам чело в плочките.
– Тя предаде ли се? – Това е гласът на Зидана.
– Отчайващо упорита е.
– Предупредих те, личи си по очите ѝ.
– Може би точно това нейно качество ме привлече.
– Изненадана съм, че още не е изрекла шахада...
Шахада – това са няколко думи, които неверниците трябва да произнесат, за да се отрекат от собствената си вяра и да станат мюсюлмани в очите на Господ. Изведнъж осъзнавам причината, по която Калайджията ме освободи. Да направя нещо, за което не му стига кураж...
– Боя се, че може да не е разбрала добре положението.
– Просто още не е осъзнала каква чест ѝ оказваш.
– Честта, която възнамерявам да ѝ окажа. – Усещам копнежа в тона му, приижда на талази от него.
– Стой така, мили...
Пауза.
– Дете, бягай да ми донесеш кърпа и розова вода.
Чувам шляпането на краката на момиченцето по плочките. Никой не ми разрешава да се изправя, затова продължавам да коленича, опрял чело в земята. Момичето се връща. Поставят купата до мен. Порцелан "Медичи", нежни сини цветя върху бяла основа. Виждам отражението на Зидана във водата, която понечва нежно да избърше лицето на съпруга си.
– Тази малка неверница те е омърсила. Ето, така е по-добре. О, почакай, има още малко.
Водата се изцапва от кърпата потопена в нея. Наблюдавам как кървавите цветя се простират към ръба на порцелана, точно в ръждивия оттенък на петното върху гърдите на лястовицата.
– Що за глупаво създание е, да създава такава суматоха заради няколко думи – мърмори Зидана. – Изненадана съм, че Сиди Касем не я е обучил по-добре.
Звучи самодоволно, като че ли да смениш вярата на някого е същото, като да го накараш да се откаже от старата си роба. Лесно ти е на теб, мисля си, изрече шахада, отказа се от робското си име, но така и не се отказа от старата си религия, продължи да я практикуваш под носа на всички.
Внезапно усещам тежестта от погледа на султана върху мен. Следва силно потупване по рамото, което ми позволява да се изправя. Едва се надигам на крака.
– Ваше Величество.
Исмаил стои, гушнал котката. Тя седи спокойна и абсолютно отпусната. Не съм убеден, че султанът би принудил към шахада някое от любимите си животни.
– А, Нус-Нус. Добре. Очаквах те.
Цели три седмици, мисля си, но нищо не казвам.
Исмаил ме оглежда от горе до долу.
– Чудесен избор на роба, черна, за да не се виждат никакви неприятни петна и да предпазва от зли очи: предвидливо момче. Тази има забележителни очи, но се боя, че в нея се е вселил демон. – Обръща се отново към вратата и ми прави знак да го последвам.