Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Разбира се, да се кандидатираш в първичните избори, не е кой знае какво постижение. Всеки, който може да събере няколко долара за изискваната вноска, има право да постави кандидатурата си и да се порадва на името си, напечатано в избирателните бюлетини. Но случаят с Уили беше малко по-различен.
Тогава Демократическата партия в нашия щат беше разделена на две основни крила — фракцията на Джо Харисън и фракция на Макмърфи. Харисън бе заемал губернаторския пост по-рано, а Макмърфи беше губернатор в момента и искаше да запази мястото си. Харисън беше градски човек и практически имаше подкрепата само на големите градове. За Макмърфи не можеше да се каже, че е орач, защото беше роден и отрасъл в Дюбойзвил — доста голям град, към деветдесет хиляди жители, — но зад него стояха земеделските райони и малките градчета. Той играеше ловко с простолюдието и печелеше гласовете му. Така шансовете на двамата бяха почти равни. И тъкмо това обстоятелство изтласка Уили на политическата сцена.
На едного от хората на Харисън хрумнало — идеята съвсем не е нова, бога ми — да издигнат още един кандидат, марионетка, която да отнеме част от гласовете на Макмърфи. За това бил необходим човек, който да е популярен в провинцията. И изборът паднал на Уили, широко известен в северната част на щата. Оказа се, че дори не са предложили някаква сделка на Уили. Един ден в Мейсън пристигнали с хубава кола няколко господа в райе панталони и се явили при него. Единият от тях бил господин Дъфи, Тайни Дъфи, който сега изглеждал много по-важен, отколкото при първата среща с Уили в задното помещение на Слейд. Господата от столицата убеждавали Уили, че той е спасението на щата. Предполагам, че Уили ги е посрещнал с достатъчна подозрителност и предпазливост, но тези качества обикновено се изпаряват, когато някой ти говори онова, което ти е приятно да чуеш. Освен това станало дума и за бога. Хората говорели, че в историята с училището била намесена ръката божия. Сиреч бог взел страната на Уили. Бог го подкрепял. Според установените понятия Уили не беше религиозен, но много е възможно аферата с училището да е породила у него мисълта — споделяна от мнозина негови съграждани, — че той е в особени отношения с бога, Съдбата или просто Щастието. И няма значение как ще го наречете и дали ходите на черква, или не. И понеже божиите пътища са незнайни, Уили сигурно не се е изненадал от това, че бог е прибягнал до няколко тлъсти господа, с райе панталони, за да изпълни волята си. Господ-бог искаше да съобщи нещо на Уили и Тайни Дъфи беше просто един пощальон, само че богато облечен и с кадилак вместо с велосипед. И тъй, Уили беше подписал разписката за получаването на съобщението.
Уили беше готов за състезанието. Макар и отскоро — той вече беше адвокат. Защото след като бе загубил мястото си в окръжното, бе залегнал здраво над книгите, посвещавайки им всичкото време, което му оставаше след работата във фермата и продажбата на комплектите за поправка на домакински съдове. Седял в стаята си лете до късни нощи и умрял за сън, поглъщал страница след страница, а мушиците се блъскали с мрежата на прозореца, устремени към пламъка на лампата, която горяла тихо на масата. Седял наведен над книгите в зимните нощи, а огънят догарял в ръждивото кюмбе и вятърът, прелетял стотици мили в мрака, биел в северната стена на къщата и тресял стаята. На времето, дълго преди да се запознае с Луси, изкарал една година в баптисткия колеж в град Марстън, в съседния окръг. На този колеж само фирмата му била голяма, иначе не се различавал много от обикновена прогимназия, но в него той се запознал с велики имена, записани в дебели книги. Напуснал колежа, защото нямал средства, но великите имена останали в паметта му. После дошла войната и той участвувал в нея — забили го в някакъв лагер в Оклахома, — но все се чувствувал някак измамен и мислел, че е пропуснал шансовете си. След войната се прибрал в бащината си ферма — денем работел, а вечер четял книги, но не юридически, а просто каквито му попаднели. Искал да изучи историята на страната. Имал от колежа някакъв голям и дебел учебник. Години по-късно той ми показа този учебник и като почука с пръст по корицата му, рече:
— Помня наизуст това книжле, едва ли не дума по дума. Мога да ти кажа всяко име. Мога да ти кажа всяка дата. — После пак почука с пръст корицата, този път презрително, и добави: — Но тоя приятел, дето я е написал, нищо не е разбирал. Не е знаел как стоят нещата. Нищичко не е разбирал. Бас държа, че миналото не се различава от настоящето. Боричкания, боричкания и всеки гледа да катурне другия.
Но все пак имало велики имена. А той си имал тетрадка, по-скоро голям, подвързан с плат тефтер, в който записвал мъдростите и мислите, прочетени в книгите. Той ми показа и този тефтер и докато прелиствах разсеяно страниците му с цитати от Емерсън, Мъколи, Бенджамин Франклин и Шекспир, изписани с неравен детински почерк, той каза все със същото добродушно презрение: