Момчешки живот

В един миг се опитвах да въртя педалите през потока на „Диърман Стрийт“. В следващия предното колело на велосипеда ми потъна в дупка в изкъртения паваж и шокът се предаде по проядената от ръжда рамка. Едновременно се случиха няколко неща — спиците на предната гума се скъсаха, седалката се счупи, рамката се разпадна по измъчените си древни заварки и внезапно се озовах по корем във вода, която нахлу в жълтия ми дъждобран. Лежах си вцепенен, опитвайки се да осъзная какво, по дяволите, ме събори на земята. След това седнах, избърсах водата от очите си и погледнах към колелото си — и веднага разбрах, че е мъртво.

Още преди благодарение на битпазара да стигне до ръцете ми, моето колело бе вече остаряло по мерките на момчешкия живот, а сега окончателно бе напуснало света на живите. Усещах го — така, както си седях под проливния дъжд. Каквото и да е нещото, даващо душа на предметите, изработени от инструментите на хората, то се бе разбило и бе отплавало към водния рай. Рамката бе извита и счупена, дръжките на кормилото висяха на една гайка, седалката се бе завъртяла като глава на счупен врат. Веригата бе паднала от зъбчатките, предната гума бе вързана на възел, а скъсаните спици стърчаха настрани. Едва не заплаках при вида на подобна разруха, но макар сърцето да ме болеше, знаех, че плачът няма да ми помогне. Колелото ми се бе износило — бе стигнало до края на дните си, просто и ясно. Не бях първият му собственик и може би това също имаше някакво значение. Може би едно колело, веднъж захвърлено, страда година след година по първата ръка, която го е управлявала и докато остарява, то сънува, по свой си велосипеден начин, за пътищата на младостта. То никога не е било мое изцяло — пътувало е заедно с мен, но педалите и дръжките му пазят спомена за друг господар. Може би, в онзи дъждовен следобед в сряда, то се бе самоубило, понеже знаеше, че копнея за колело, направено за мен и само за мен. Може би. В този момент знаех със сигурност само, че ще се наложи да измина пеша остатъка от пътя до дома, а също и че не мога да влача трупа със себе си.

Издърпах колелото върху нечий двор и го изоставих под капещ бук, и си отидох вкъщи, преметнал на гръб просмуканата си мешка и шляпайки с пълните си с вода обувки.

Когато баща ми, вече прибрал се у дома от мандрата, откри за колелото, той ме натовари в пикапа и потеглихме да приберем трупа от „Диърман Стрийт“.

— Колелото може да се оправи — каза ми татко, докато чистачките се влачеха напред-назад по предното стъкло. — Ще намерим някой да го завари или каквото там трябва. Все ще е по-евтино от ново колело, това е ясно.

— Добре — отвърнах, но знаех, че колелото е мъртво. И най-мощният заваръчен апарат на света не би го спасил. — Предното колело също беше изкривено — додадох, но татко се бе съсредоточил върху шофирането.

Стигнахме до мястото, където бях извлякъл трупа под буковото дърво.