Империя на бури

– Изток – пророни момичето, впервайки взор ту в едната, ту в другата посока. – Казаха ми... казаха ми да не навлизам в планината. Там бродят уивърни: грамадни, крилати зверове.

– Знам какво е уивърн – увери я той.

Тонът му подпали искра гняв в тъмните й очи, но страхът я угаси. И тя заотстъпва към посоката, която бе избрала. Едно от съществата нададе траурен вой. В него нямаше нищо вълчо. Не, беше твърде пронизителен, писклив – като трели на прилеп. Но по-дълбок. По-кръвожаден.

– Бягай! – нареди Лоркан.

И тя се втурна.

Трябваше да й го признае: независимо от осакатения й крак, от умората, която я правеше безразсъдна през последните няколко дни, препусна като сърна през дърветата; вероятно ужасът заглушаваше болката й. Лоркан прескочи широкия поток с едно ловко движение, скъсявайки разстоянието помежду им за част от секундата. Човеците бяха толкова мудни. Дъхът й вече пресекваше, докато се изкачваше по един хълм, издавайки достатъчно звуци, че да привлече вниманието на преследвачите им.

Трошене на клони откъм шубрака зад тях – откъм юг. Две или три същества, ако съдеше по звуците. И то големи, ако съдеше по тропота на крайниците им.

Момичето достигна едва-едва билото на хълма. Изправи се и Лоркан отново огледа крака й.

Защо я беше преследвал толкова време, ако сега щеше да умре? За миг усети тежестта във връхната си дреха – скътания Ключ на Уирда. Магията на Лоркан беше силна, по-силна от тази на всички полуелфически воини във всички кралства по света. Но използваше ли Ключа...

Използваше ли Ключа, щеше да си заслужи проклятието, което би му навлякъл.

Затова хвърли мрежа от магията си зад тях, невидима преграда с плаващи струи черен вятър. Когато силата му се разля като вълна, момичето настръхна и извърна глава към него. Кожата й пребледня още повече, но тя продължи куция си бяг надолу по хълма.

Само миг по-късно четири масивни тела се сблъскаха с магията му.

Острият мирис на кръвта й, докато раздираше плътта си по скали и щръкнали корени, изпълни носа му. Беше прекалено бавна.

Лоркан отвори уста да я пришпори, но в този момент невидимата му стена се срина.

Не се срина, а се разцепи, сякаш зверовете я бяха продрали.

Невъзможно. Никой не можеше да проникне през щита му. Дори проклетникът Роуан от рода на Белия трън.

Но нямаше лъжа – магията му бе сразена.

Момичето достигна дерето в подножието на хълма и едва не зарида при вида на равната горска площ пред тях. Хукна натам и тъмната й плитка се замята наляво-надясно, а раницата й заподскача по стройния й гръб. Лоркан тръгна след нея, оглеждайки гората от двете им страни. Зад тях отново се чу ръмжене и трошене на клони.

Зверовете ги изтласкваха нанякъде, но към какво? И ако бяха успели да разкъсат магията му...

От дълго, дълго време не беше срещал нов враг, когото да разнищва, да търси начини да унищожи.

– Не спирай – изграчи й той и момичето дори не надникна през рамо, когато Лоркан заби пети между два великански дъба.