Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
Галите били първите заселници тук, привлечени от възможността да виждат на километри отвъд широката долина на река Од. Но всъщност вестготите построили крепостта, съживили древното келтско име на местността — Реде, което означавало „колесница“ — и в крайна сметка превърнали селото в търговско средище. Двеста години по-късно, когато вестготите били прогонени на юг в Испания, франките превърнали Реде в кралски град. Към XIII век обаче той започнал да запада и към края на Албигойските войни бил опожарен. Оттук преминали няколко богати фамилии от Франция и Испания и накрая дошъл един от лейтенантите на Симон дьо Монфор. Семейството построило замък, около който изникнало малко селце, и постепенно името се променило от Реде в Рен-льо-Шато. Потомците на Дьо Монфор управлявали земята и града до 1781 г., когато починала и последната наследница Мари д’Отпул дьо Бланшфор.
Преди смъртта й се говорело, че е предала някому голяма тайна — бе казала Стефани, — която семейството й пазило в продължение на векове. Нямала деца, а съпругът й починал преди нея, така че поради липса на друг, с когото да я сподели, тя предала тайната си на своя изповедник абат Антоан Бигу, който бил енорийският свещеник на Рен.
Докато се взираше напред към последния завой на тесния път, Малоун се опитваше да си представи живота в такова отдалечено място. Изолираните долини образуваха съвършеното убежище както за бегълци, така и за поклонници с неспокоен дух. Лесно се виждаше защо районът се е превърнал в Мека за въображението за търсачи на загадки, в място, от което писателите с неортодоксално въображение можеха да изковат репутацията си. Като Ларс Нел.
Наближиха града. Малоун намали и мина през порта с колони от варовик. Една табела предупреждаваше: FOUILESS INTERDITES. Разкопките са забранени.
— Наложило се е да сложат табела заради иманярите, така ли? — попита той.
Стефани кимна.
— Преди години хората ровели калта навсякъде в търсене на съкровище. Дори поставяли динамит. Наложило се да внесат ред.
Отвъд градската порта дневната светлина помръкна. Варовиковите сгради бяха плътно наредени като книги върху полица, много от тях със заострени покриви, дебели врати и ръждясали железни веранди. Тесен каменен път се виеше нагоре по склона. Хора с раници и пътеводители пъплеха във върволица, плътно до стените от двете страни на пътя. Малоун зърна два-три магазина, книжарница и ресторант. Няколко тесни улички се отклоняваха от главната улица към отделни сгради. Цялото градче не бе по-широко от петстотин метра.
— Само стотина души живеят тук постоянно — обади се Стефани. — Но се посещава от петдесет хиляди всяка година.
— Ларс е оказал сериозно влияние.
— По-голямо, отколкото съм предполагала.
Тя посочи напред и го упъти да завият наляво. Минаха покрай павилиони, предлагащи броеници, брошки, картини и сувенири на понеслите фотоапарати туристи.
— Идват с цели автобуси — каза тя. — С желанието да повярват в невъзможното.
Изкачиха още един склон и той паркира пежото на посипан с пясък паркинг. Там вече бяха паркирали два автобуса, а шофьорите им обикаляха наоколо и пушеха. От едната страна се издигаше водна кула, очуканите й камъни бяха украсени със зодиакалните знаци.
— Тълпите прииждат отрано — каза Стефани, докато излизаха от колата. — Идват да видят дома, който абатът построил с мистериозното съкровище, което уж намерил.
Малоун пристъпи към високата до кръста му каменна стена. Панорамата, която се разкриваше под него — ниви, гори, долини и скали, — бе наистина впечатляваща. Сребристозелените хълмове бяха осеяни с кестени и дъбове. Озърна се. Огромната грамада на заснежените Пиренеи скриваше хоризонта на юг. От запад вееше режещ вятър, за щастие стоплен от лятното слънце. Погледна надясно. На стотина метра се издигаше кула, построена в различен от готическия стил, с назъбен покрив и кръгла купичка, красяща кориците на множество книги и туристически брошури. Бе кацнала на ръба на една скала, сурова и предизвикателна, сякаш вкопчила се в камъка. От далечната й страна се извиваше дълга площадка назад към железен парник и към друга групичка стари каменни сгради, всяка увенчана с покрив от оранжеви плочи. По укрепленията крачеха хора с камери в ръце и се възхищаваха на гледката под тях.
— Това е купата „Магдала“. Бива си я, нали? — попита го Стефани.
— Струва ми се някак не намясто.
— И аз винаги така съм смятала.