Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Ще сменим горната част и колоните — обяви той.
— Как, абате? — попита Русе. — Няма начин да успеем да го повдигнем.
Той посочи към Бабу.
— Използвайте ковашкия чук. Няма нужда да сме прекалено деликатни.
Бабу домъкна тежкия инструмент и прецени ситуацията. С мощен замах вдигна чука и го стовари върху средата на олтара.
Дебелата повърхност се пропука, но камъкът не поддаде.
— Плътен е — каза Бабу.
— Давай пак — нареди Сониер с въодушевление.
Още един удар, и плочата се разцепи, а двете половини се срутиха една върху друга между все още изправените колони.
— Довършете — каза.
Набързо натрошиха двата къса на множество по-дребни. Сониер се наведе.
— Давайте да разчистим.
— Ние ще го направим, абате — каза Бабу, пускайки чука. — Вие само ги струпайте.
Двамата вдигнаха няколко едри къса и тръгнаха към вратата.
— Отнесете ги до гробището и ги подредете в купчина. Сигурно ще ни потрябват там — подвикна Сониер след тях.
Когато излязоха, той забеляза, че и двете колони бяха останали невредими. Изчисти прахта и парчетата от върха на едната с ръка. Върху другата все още лежеше къс мрамор и когато го захвърли в купчината, забеляза на върха на колоната плитък жлеб. Бе не по-голям от дланта му, явно предназначен да хване издатъка на горната част, но във вдлъбнатината проблясваше нещо.
Той се наведе и внимателно издуха прахта. Да, вътре имаше нещо. Стъкленица, която бе не по-дълга от показалеца му и съвсем малко по-дебела, а гърлото й беше запечатано с червен восък. Разгледа я отблизо и забеляза, че съдържа свитък хартия. Зачуди се колко ли време е стояла там. Не бе чувал олтарът да е ремонтиран наскоро, така че явно отдавна е била скрита вътре. Измъкна предмета от скривалището му.
— Всичко започна с тази стъкленица — каза Стефани.
— И аз съм чел книгите на Ларс — кимна Малоун. — Но мислех, че Сониер е открил три пергамента в колоната с някакви кодирани послания.
— Всичко това е част от мита, който други са добавили към историята — поклати тя глава. — Виж, по тази тема разговаряхме с Ларс. Повечето от слуховете плъзнали през петдесетте. Пуснал ги кръчмар от Рен, който искал да привлече повече клиенти. Лъжа след лъжа. Ларс така и не приел версията за тия пергаменти. Предполагаемото им съдържание е отпечатано в безброй книги, но никой никога не ги е виждал.
— Тогава защо е писал за тях?
— За да продава книгите си. Знам, че се чувстваше неудобно, но все пак го правеше. Винаги е повтарял, че каквото и богатство да е открил Сониер, то може да се проследи до 1891 година и до съдържанието на стъкленицата. Но само той вярваше в това. — Тя посочи една каменна сграда. — Това е къщата, в която е живял Сониер. Сега е превърната в музей. Колоната с жлеба е изложена на видно място.
Подминаха опашките пред будките и продължиха по калдъръма.
— Църквата „Мария Магдалена“ — каза тя, сочейки към една сграда в римски стил. — Някога била параклис на местните графове. А сега, само срещу няколко евро, можеш да видиш великото творение на абат Сониер.
— Май не одобряваш направеното.
Тя вдигна рамене.
— Никога не съм го одобрявала. Точно това беше проблемът.
Отдясно забеляза полусрутен замък, със спечени от слънцето мръсно кафяви стени.
— Това е имението на Отпул — каза тя. — По време на революцията попаднало в ръцете на правителството и оттогава е в окаяно състояние.
Заобиколиха източния край на църквата и минаха под каменна порта, върху която бе издълбан знак, напомнящ на череп с кръстосани кости. Малоун си припомни от книгата, която бе чел предишната вечер, че същият символ присъства върху много от надгробните плочи на тамплиерите.
Земята отвъд входа бе осеяна с камъчета. Знаеше как французите наричат това пространство. Enclos paroissiaux. Дворът на енорията. Не беше нищо особено — едната страна оградена от ниска стена, другата стигаща до църквата, а входът бе с формата на триумфална арка. Гробището приютяваше множество масивни камъни, надгробни плочи и паметници. Върху някои от гробовете бяха положени цветя, а много бяха украсени по френски обичай със снимки на покойниците.
Стефани се приближи към една от плочите, върху която нямаше нито цветя, нито снимка, а Малоун остана да я наблюдава отдалеч. Знаеше, че местните жители толкова са обичали Ларс Нел, че го бяха дарили с привилегията да бъде погребан в двора на любимата им църква.