Наследството на тамплиерите

— Била странна птица — каза Стефани. — Години след смъртта на Сониер споменала, че богатството, което натрупал, можело да стигне за прехраната на целия Рен в продължение на сто години, но въпреки това тя живяла в мизерия до последния си ден.

— Някой разбрал ли е защо?

— Единствените й думи по въпроса били: Нямам право да го докосна.

— Нали уж не знаеше много?

— Не знаех до миналата седмица. Книгите и дневникът се оказаха пълни с информация. Ларс е отделил доста време да разпитва местните.

— Звучи ми като сведения от втора или трета ръка.

— Данните за Сониер действително не са автентични. Починал е толкова отдавна. Но любовницата му живяла чак до петдесетте, така че през седемдесетте и осемдесетте все още имало много хора, които я познавали. През 1946 година продала вила „Виталия“ на някакъв мъж на име Ноел Корбю. Именно той я превърнал в хотел — същият кръчмар, за когото споменах, че измислил голяма част от слуховете за Рен. Любовницата обещала да предаде на Корбю голямата тайна на Сониер, но към края на живота си получила удар, от който загубила говора си.

Тръгнаха по спечената земя, като на всяка крачка усещаха хрущенето на чакъла.

— Сониер също бил погребан тук по-рано, но кметът заявил, че гробът му е застрашен от търсачите на съкровища. — Тя поклати глава. — Така че преди няколко години изровили свещеника и го преместили в гробница в градината. Сега ще ти поискат три евро, за да видиш гроба му… цената, която гарантира безопасността на останките.

Долови сарказма й.

— Помня, че преди години идвах тук веднъж — посочи тя към гроба. — Когато Ларс дойде за пръв път в края на шейсетте, гробовете бяха обозначени само с два нащърбени кръста, обрасли с бурени. Никой не се грижеше за тях. Никой не се интересуваше. Сониер и любовницата му бяха напълно забравени.

Парцелът бе ограден с желязна верига, а в бетонните вази бяха поникнали цветя. Малоун забеляза епитафа върху един от камъните, който едва се разчиташе: