Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
Липсват страници.
Тази изчезнала информация от дневника на Ларс Нел му бе необходима. Изпращачът на дневника бе хитър. Разделянето на плячката предотвратяваше прибързаните постъпки. Очевидно сложният ребус съдържаше повече неизвестни, отколкото бе предполагал. И засега той изоставаше.
Но нямаше значение. Щом всички играчи се озовяха във Франция, лесно щеше да се справи с тях.
Втора част
15
Абатство „Де Фонтен“, 8:00 ч.
Сенешалът стоеше пред олтара и се взираше в дъбовия ковчег. Братята влизаха в параклиса в тържествена редица, а звучните им гласове отекваха в сводовете. Мелодията бе древна, пееше се на погребението на всеки магистър още от самото Начало. В латинския текст се споменаваше за загуба, за мъка и болка. За ново Начало щяха да заговорят едва на другия ден, когато конклавът щеше да се свика, за да избере наследника. Уставът бе съвсем ясен. Не биваше да залязат две слънца без магистър и като сенешал той бе длъжен да гарантира спазването му. Наблюдаваше как братята се събират и се настаняват върху полираните дъбови скамейки. До един бяха облечени в прости, домашнотъкани роби, главите им бяха покрити с качулки, виждаха се само ръцете, събрани за молитва.
Църквата имаше формата на латински кръст с единичен неф и две пътеки. Липсваха пищни орнаменти, нищо не разсейваше съзнанието, потънало в размисъл за загадките на отвъдното, но въпреки това бе величествена. Капителите и колоните излъчваха впечатляваща сила. Братята се събрали в нея за пръв път след чистката от 1307 г. — онези, които успели да се измъкнат от ноктите на Филип IV, като избягали в провинцията, а после скришом се промъкнали на юг. Накрая се озовали тук. Били в безопасност в планинската крепост под прикритието на своята религиозна общност, но не спрели да градят планове, да полагат клетви и да помнят.
Притвори очи и остави музиката от гласовете им да изпълни душата му. Нямаше инструментален съпровод. Само човешки гласове. Черпеше сила от мелодията и се готвеше за предстоящите часове. Напевите секнаха. След миг тишина той пристъпи към ковчега.
— Нашият най-високопоставен и почитан магистър напусна този живот. В продължение на двайсет и осем години той управлява ордена с мъдрост и справедливост, следвайки устава. Сега за него е отредено място в Хрониките.
Един от мъжете дръпна назад качулката си.
— Възразявам срещу това.
Тръпки побиха сенешала. Уставът даваше правото на всеки брат да изкаже подобно възражение. Очаквал бе битка, но по-късно, по време на конклава, а не на самото погребение. Сенешалът се извърна към говорещия от първата редица. Раймон дьо Рокфор. Набит мъж с безизразно лице и характер, който от самото начало бе събудил подозрителността на сенешала. Раймон бе член на братството вече трийсет години и се бе издигнал до ранга на маршал, което го правеше трети в йерархията. В Началото, преди векове, маршалът е бил главнокомандващ на войските, предводител на рицарите в битките. Сега отговаряше за сигурността и за неприкосновеността на ордена. Заемаше този пост вече почти две десетилетия. Той и братята, които работеха под ръководството му, се радваха на привилегията да напускат абатството, когато пожелаят, без да докладват никому освен на магистъра, а маршалът никога не бе крил презрението, което изпитваше към мъртвия висшестоящ духовник.
— Изкажете възражението си — каза сенешалът.
— Нашият вече напуснал този свят магистър отслаби ордена. Политиката му не притежаваше необходимата смелост. Дошло е време да поемем нов курс.
Думите на Дьо Рокфор не съдържаха никаква емоция, а сенешалът познаваше добре способността му да облича клеветите в красноречие. Дьо Рокфор бе фанатик. Хора като него бяха поддържали могъществото на ордена през вековете, но магистърът неведнъж бе изказвал мнението, че ползата от такива като тях намалява. Имаше и други, които не бяха съгласни, и така бяха възникнали две фракции, като Дьо Рокфор оглавяваше едната, а магистърът — другата. Повечето братя не споделяха пристрастията си, както налагаше орденът. Но моментното безвластие бе и време за дебати. Общността избираше какъв курс да следва именно чрез свободни дискусии.
— До това ли се свежда възражението ви? — попита сенешалът.