Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
Той посочи към надгробната плоча на любовницата.
— А тя не е ли представлявала интерес за любопитните?
— Явно не, щом са я оставили тук.
— Връзката им не се ли е възприемала като скандална?
Тя вдигна рамене.
— Сониер щедро раздавал придобитото богатство. Помниш ли водната кула край паркинга? Той я построил за града. Павирал пътища, ремонтирал къщи, давал заеми. Така че му прощавали всички слабости. А и по онова време не било толкова необичайно свещениците да имат икономки. Или поне Ларс така е писал в една от книгите си.
Група шумни туристи се показаха иззад ъгъла и се насочиха към гроба.
— Ето ги, идват да зяпат — каза Стефани с известно презрение в гласа. — Чудя се дали щяха да се държат така и у дома си, в гробището, където са погребани техните близки.
Развълнуваната тълпа се приближи и някакъв екскурзовод започна да обяснява за любовницата на Сониер. Стефани се отдръпна назад и Малоун я последва.
— Това е само атракция за тях — промълви Стефани. — Мястото, където абат Сониер открил съкровището си и уж украсил църквата с послания, които някак насочват към местоположението му. Трудно е да си представиш, че някой може да вярва на подобни глупости.
— А Ларс не е ли писал точно това?
— До известна степен. Но помисли само, Котън. Дори и свещеникът да е открил богатство, защо ще оставя карта, та някой друг да може да го намери? Построил е всичко сам. Последното нещо, което би искал, е някой да посегне на богатството му. — Тя поклати глава. — Материалът е страхотен за книги, но значително се разминава с истината.
Тъкмо се канеше да разпита още, но забеляза как погледът й се отклонява към другия край на гробището, където няколко каменни стъпала водеха, надолу към сянката на дъб, надвесен над група плочи. В сенките забеляза пресен гроб, украсен с пъстри букети, а сребърните букви върху надгробната плоча светеха на фона на чистата сива повърхност.
Стефани тръгна натам и той я последва.
— О, боже — каза тя и лицето й доби загрижено изражение.
Той прочете текста. Ърнст Сковил. По отбелязаните дати изчисли, че мъжът е бил на седемдесет и три, когато е починал. Миналата седмица.
— Познаваше ли го? — попита я той.
— Разговарях с него преди три седмици. Точно след като получих дневника на Ларс. — Погледът й бе прикован върху гроба. — Беше един от хората, работили с Ларс, с които исках да се видя.
— Каза ли му какво възнамеряваш да направиш?
Тя бавно кимна.
— Съобщих му за търга, за книгата и че ще идвам в Европа.
Малоун не можеше да повярва на ушите си.
— Доколкото си спомням, снощи заяви, че никой не е знаел.
— Излъгах.
17
Абатство „Де Фонтен“, 13:00 ч.
Дьо Рокфор бе доволен. В първия си сблъсък със сенешала бе постигнал решителна победа. Досега в ордена бе имало успешни възражения само срещу шестима магистри, като греховете им варираха от кражба и страхливост до страст по някоя жена. Всичко това датираше отпреди векове, в десетилетията след чистката, когато братството бе слабо и неорганизирано. За съжаление значението на възражението бе по-скоро символично. Мандатът му като магистър все пак щеше да бъде отбелязан в Хрониките, успехите и постиженията му щяха да бъдат старателно описани, но в отделен текст щеше да се добави, че братята са го сметнали за недостоен за памет.
През последните няколко седмици помощниците му се бяха погрижили необходимите две трети от братята да са готови да гласуват за него и това да стане достояние на сенешала. Този жалък глупак трябваше да осъзнае колко тежка ще бъде предстоящата битка. Обидата от възражението бе без значение за магистъра. Независимо от всичко щяха да го положат в гробницата редом до предшествениците му. Възражението бе по-скоро начин да смаже предполагаемия му наследник и да спечели съюзници. Това бе древен инструмент, създаден от устава по времето, когато честта и паметта все още са означавали нещо. Но той бе успял да го възкреси успешно, за да го използва като първи залп във войната, която трябваше да приключи по залез-слънце. Той щеше да бъде новият магистър.
Орденът на бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон съществуваше без прекъсване от 1118 г. Филип IV, крал на Франция, наричан с невероятно неуместното прозвище Филип Хубави, се бе опитал да го унищожи през 1307 г. Но и той, подобно на сенешала, бе подценил врага си и бе успял единствено да изпрати ордена в нелегалност.