Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Твърде дълго братята бяха лишавани от правото на глас при вземането на решения. Не се искаше мнението ни и не се изслушваха съветите, които давахме.
— Това не е демокрация — възрази сенешалът.
— Не бих и искал да бъде. Но все пак ние сме братство, което се основава на общи потребности и цели. Всеки от нас е отдал живота и собствеността си на ордена. Не заслужаваме да ни пренебрегват.
Гласът на Дьо Рокфор бе умишлено смирен. Сенешалът отбеляза мислено, че никой не възропта срещу сериозността на предизвикателството, и светостта на параклиса му се стори опетнена. Имаше чувството, че е заобиколен от мъже с чужди помисли и цели. В съзнанието му отекваше една-единствена дума.
Бунт.
— Какво предлагате да направим? — попита сенешалът.
— Магистърът ни не заслужава обичайната почит.
Сенешалът запази безстрастното си изражение и зададе очаквания въпрос:
— Към гласуване ли призовавате?
— Точно така.
Уставът изискваше провеждането на гласуване по всякакви въпроси по време на съществуващото безвластие, стига някой да призовеше към това. При отсъствието на магистър всички участваха в управлението. Той се обърна към останалите братя, чиито лица не виждаше.
— Нека онези от вас, които смятат, че магистърът ни не бива да получи полагащото му се място в Хрониките, да вдигнат ръце.
Няколко ръце незабавно се вдигнаха. Други се поколебаха. Отпусна им двете минути, които орденът повеляваше за подобен избор. После започна да брои.
Двеста деветдесет и една ръце сочеха към небето.
— Повече от необходимите седемдесет процента подкрепят възражението. — Той потисна гнева си. — Магистърът ни ще бъде лишен от място в Хрониките.
Не можеше да повярва, че изрича тези думи. Може би старият му приятел щеше да му прости. Отдалечи се на една крачка от ковчега, назад към олтара.
— Тъй като не проявявате почит към починалия ни водач, ви освобождавам. За онези от вас, които желаят да присъстват на церемонията, след час ще продължа в Залата на предците.
Братята се оттеглиха мълчаливо, докато накрая остана само Дьо Рокфор. Французинът приближи ковчега. Грубото му лице излъчваше самоувереност.
— Това е цената, която ще плати заради страхливостта си.
Вече нямаше нужда от преструвки.
— Ще съжаляваш за стореното.
— Нима ученикът се мисли за магистър? Очаквам конклава с нетърпение.
— Ти ще ни унищожиш.
— Аз ще ни възкреся. Светът трябва да научи истината. Онова, което се случи преди толкова много векове, е грешка, която е време да поправим.
Сенешалът отчасти бе съгласен със заключението, но съществуваше и друга гледна точка.
— Нямаше нужда да оскверняваме един добър човек.
— Добър за кого? За теб? Аз лично усещах само презрение.
— Което е много повече от това, което заслужаваш.
— Защитника ти вече го няма. Сега сме само двамата. — Бледото лице на Дьо Рокфор се разтегна в мрачна усмивка.
— Очаквам битката с нетърпение.
— Аз също. — Дьо Рокфор замълча. — Трийсет процента от братството не ме подкрепиха, така че ви оставям да се сбогувате с нашия магистър.
Врагът му се извърна и тържествено напусна параклиса. Сенешалът изчака вратите да се затворят и положи трепереща длан върху ковчега. Усещаше как го обвива мрежа от омраза, предателство и фанатизъм. Отново чу вчерашните си думи към магистъра.
Уважавам силата на противниците ни.
Току-що бе провел кратка схватка със своя противник и бе загубил. Което не вещаеше нищо добро за предстоящите часове.
16
Рен-льо-Шато, Франция, 11:30 ч.
Преди Куиза Малоун сви на изток от главната магистрала и подкара наетата кола нагоре по виещия се път, който предлагаше изумителни гледки към близките хълмове, обрасли със скални рози, лавандула и мащерка. В далечината като мършави пръсти се издигаха обгорените останки на крепост. Докъдето стигаше погледът, земята носеше романтичния отпечатък на далечните времена, когато рицарите се спускали от укрепените височини като грабливи птици в преследване на врага.
Малоун и Стефани хванаха самолет от Копенхаген за Париж в четири сутринта, откъдето взеха първия редовен полет на „Ер Франс“ за Тулуза. Час по-късно те вече пътуваха с кола на югозапад към района, известен като Лангедок. По пътя Стефани му разказа за селцето, кацнало върху неприветливия склон, който изкачваха в момента.