Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Защото презрението ми не бе успяло да убегне от вниманието на лорд Силвио.
— Хората се забавляват много на този фестивал — отбеляза — и така е било открай време. Това е единствената им възможност за съвсем законно спречкване. Защото, виждате ли, Пиза няма големи шансове в сухопътните битки, но по море… ами, никой не може да се сравнява с нашите морски сили, дори и градове като Генуа и Неапол.
Ето я пак — троицата на морските градове, която за момент изпълни душата ми с хлад, подобно на облак, преминаващ пред лицето на слънцето. Честно казано, почти бях забравила за „Пролетта“, но сега отново усетих полъха на опасността. Обаче чичото и племенникът ме дариха с идентичните си красиви усмивки, след което нашата каляска спря в центъра на моста, откъдето лорд Силвио щеше да съблюдава правилата на играта. Докъдето поглед стига, бреговете на Арно бяха обсипани с тълпи, облечени с цветовете на своите отбори, крещящи с пълни гърла. Видях първите спречквания, насладих се на гледката на млади мъже, които напрягат мишци, за да избутат масивните си фалически тарани по моста. Но гледката на множеството издути мускули постепенно бе заменена от могъщия наемник Ток, който (буквално) отнасяше отбора на Петела към брега на партията Трамонтана. Той ни бе последвал пеша от Площада на седемте пътища, водещ за юздите Пене и Аквински, но въпреки това все още разполагаше с достатъчно енергия, за да се присъедини към битката с ентусиазъм. На фона на тялото му канара и на мишците му огромният стенобитен таран приличаше на кибритена клечка, а противниковият отбор падна поне десетина пъти, докато той напредваше. Видях как той умело заби тарана в отбора на Свраката, събаряйки трима мъже наведнъж, които автоматично бяха заобиколени от жените си и получиха помощта на аптекар. Да, Ток действително беше като разярен бик. С човек като него наистина можех да се почувствам в безопасност от убийците, които Флоренция вероятно е пратила след нас.
Към края на тази безкрайна битка аз се оттеглих обратно в златната каляска, за да се насладя на виното и деликатесите, които слугите ни подаваха през прозорците. Бях задрямала, когато бях стресната от появата на брат Гуидо и лорд Силвио, които се надпреварваха да ми разказват как Петлите са спечелили битката. Аз побързах да ги залея с поздравления и, доколкото можах, се присъединих към анализа им на стратегиите и точните попадения. Когато накрая настъпи пауза в разговора, попитах:
— А ще има ли още наслади през този ден?
— Най-добрите! — ухили се лорд Силвио. — Сега идва банкетът, защото днес е навечерието на празника на нашия светец покровител.
Това вече беше друго нещо. Стомахът ми изкъркори от нетърпение.
— Свети Раниери — побърза да поясни брат Гуидо — е бил велик човек и прекрасен музикант, който оставил цялото си богатство и станал смирен отшелник в служба на Бога. — Тук очите му отново блеснаха, обаче този път от благоговение, а не от триумф, и аз разбрах, че светецът покровител на Пиза очевидно е служил за вдъхновение на младия господар, който също се е простил с наследството си, за да даде обет на Църквата. Но точно сега нямах време за литургии — надявах се да чуя повече за празненствата.
— В моя палат — помаха с ръка лорд Силвио към долната част на речния бряг, където прозорците на големите къщи вече проблясваха като диаманти от запалените вътре свещи — се организират такива празненства, каквито никога не сте виждали! Гостите ми ще имат удоволствието да вкусят най-прекрасните блюда, а вие, синьорина, като приятелка на моя обичан племенник, ще бъдете нашият почетен гост!
Лигите ми буквално течаха към момента, когато каляската най-сетне благоволи да спре пред разкошен квадратен палат точно до брега на реката. И тук отново имах честта да изляза, съпроводена от самия господар, който слезе, направи деликатен знак на лакея си да се отдръпне и ми подаде лично ръка. Докато слизах по стъпалата, леко се олюлях, но се засмях, стъпих здраво на крака и изфъфлих в лицето му:
— Какъв прекрасен ден!
Лордът очевидно остана много доволен.
— Значи харесвате Пиза, така ли? — попита.
Към този момент вече бях изпила почти две бутилки кианти, но не бях хапнала почти нищо, освен няколко рибки аншоа и шепа сушени кайсии. Затова в момента харесвах всичко и всички.
— Точно така — заговорих внимателно, опитвайки се да овладея удебеления си от пиене език. — Много-хубав-град.