![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Разиграваната долу сцена продължи още известно време. Ангелите танцуваха, Кобрата се мъчеше да ги прегърне.
Изведнъж картината се промени. В някаква друга точка на мрака сякаш изгря слънце.
В бликналата светлина се появи един човек – косите и брадата му се бяха преплели едни в други, тръненият венец на главата беше разранил челото му и оттам се стичаше кръв. Човек, който пристъпваше с мъка, превит на две под понесения на плещите тежък дървен кръст.
Медичи усети как му се изправя косата.
Пред Кобрата пристъпваше Месията. Исус се спря за миг, обърна се към него и го благослови. Сред мрака се разнесе шепот:
– Подготви се, сине мой! Бъди готов за светата си мисия!
Кобрата се захлупи на земята и изведнъж сините светлинни снопове започнаха да изчезват. Настъпилата непрогледна тъмнина го погълна.
– Ужасно! – можа само да възкликне Медичи. – Ужасно!
Светият отец беше поискал от Лисицата да пресътвори този човек в друг. И ето на, той го беше направил.
Когато тръгна към стълбата, Медичи се прекръсти.
***
– Не, имам нужда от още време! – възпротиви се свещеникът доста троснато, но Медичи не се засегна.
Той усещаше, че този самовлюбен човек му беше въздействал изключително силно. Даде си сметка, че гледа на него с по-други очи, промяна имаше и при подбора на думите, и при жестовете. Пак го гледаше малко отвисоко, но вече му беше ясно по чия свирка играе.
– Но нали го видях с очите си, чух го с ушите си. Станал е Алехандро. Вярва в това.
За миг Медичи замълча. Нещо го човъркаше отвътре, но въпреки това не трябваше да предизвиква онзи. Само че не можеше да разбере какво точно го тревожеше. Имаше нещо, което не беше в ред. Усещаше го.
– Успели сте да свършите голяма работа! – подхвърли той. – Имал е право Светият отец да се довери в случая на вас, както и за всичко друго. Унищожили сте един човек и сте създали нов. Кобрата е готов за задачата си.
– Не, синьор, не е! Моята работа още не е приключила. Трябва да вкарам в мозъка му подходящи за новата самоличност спомени. Рано или късно този човек ще се заинтересува от детството си. И тогава на какво ли ще попадне паметта му? На нищо. След време ще избухнат предишните спомени. Това може да бъде много опасно. Ще го загубим. На всяка цена трябва да му създадем минало. Той трябва да излезе от тази крепост не само с ново име, но и с нови спомени. Трябва ми още време.
Въпреки всички усилия, Медичи не успя да сдържи раздразнението си:
– Колко?
За разлика от него, свещеникът му отговори съвсем спокойно:
– Колкото е необходимо!
Медичи започна да снове нервно из стаята. Не му излизаше от ума фразата на свещеника: „Рано или късно този човек ще се заинтересува от детството си“.
За миг разбра какво точно го тревожеше. Ето, това беше. Детството!
То щеше да го провали. Най-малкото, когато по няколко пъти на ден посегнеше с ръка към „онази си работа“ и я погледнеше! Пълен провал! Тогава цялата история с това „Ти си християнин“ щеше да се сгромоляса във вдън земя.
Приближи се до свещеника. Погледна към слабините му и на един дъх попита:
– Добре де! Ами какво ще правиш с онази му работа. С онова там?
Лисицата се разцвили в кикот:
– Ще вярва, синьор, че пиратите, които са го отвлекли, са му направили сюнета още докато е бил малък. Ще си спомни и болката. Ще има още цял куп спомени. Имайте ми доверие. Той ще бъде обрязаният християнин.
Медичи задържа строг поглед върху изпъкналите очи на онзи отсреща.
– Искам го в началото на юни, падре. В началото на юни Кобрата трябва да се качи на кораба. Да хване ловния сезон на пиратите. Действай!
Не изчака оня да му отговори, шпагата му задрънка на път към стълбището. Искаше час по-скоро да се изтръгне от този задушлив, мръсен, мрачен, влажен, отвратителен коридор, из който щъкаха огромни плъхове и кой знае още какво ли не. Дробовете му жадуваха за чист въздух.
Изкачи няколко стъпала, спря се и погледна – Лисицата го следваше неотстъпно с факел в ръка.
– В началото на юни, падре! – процеди тихо. – Ако след шест месеца Кобрата не бъде внедрен, ще дойда да изпратя теб! За ада!
НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ
Април 1530 г.
– Не искам! – тропна с крак Михримах. – Изчезвайте оттук!
С кратки, плахи възклицания прислужниците се разтичаха навън. Щом се тропнеше с крак по земята, това означаваше край. Кажеше ли Михримах султан „Не може!“, никой повече не биваше да прави каквото и да е. „Казах вече! Точка по въпроса!“ Всички бяха научени още от Хюрем хасеки, че удари ли се с крак по земята, светът престава да съществува. Дори повелителят на света Сюлейман не можеше да излезе на глава с това непоклатимо упорство.