Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Принц е, но е още много малък.

Михримах не разбра нищо от този отговор. А и не я интересуваше. – Аз съм по-умна от всички тях – продължи тя. – По-хубава. По-способна. Селим дори не може да чете като хората. Аз говоря френски. Навлязох и в арабския. Уча дори и майчиния си език. Какво знае Мехмед? Нищо! Само да се перчи върху коня. Татко толкова пъти го води на лов, не вярвам да е уловил дори една птица. А непрекъснато лъжат: Принцът я улучи!“.

Тези, които слушаха дългия списък на нейното недоволство, се опитаха да донесат от девет дерета вода. „Не, ти грешиш, не, момчетата са такива, но и момичетата са същите... Принцовете с нищо не превъзхождат принцесите... Ама не, падишахът толкова много те обича... Ама не, майка ви Хюрем хасеки трепери над вас“.

Всичко това бяха празни приказки. Не вярваше на нито една от тях. И ето че излезе на бял свят колко права е била да не им вярва. Подготвяше се тържество за принцовете. Нали момчетата не бяха по-важни от нея?

Един ден, когато седеше пак нацупена, Есма се опита да я утеши: – Твоето празненство ще бъде по-нататък, красива моя принцесо, за твоята сватба! Сега ще направят сюнета13 на принцовете. Празненството е по този повод.

На следващия ден Шетарет измисляше какви ли не шеги, за да я развесели, но Михримах, ни в клин, ни в ръкав, изведнъж попита:

– Дойке, какво означава сюнет?

– За бога, грехота е!

Пълничката чернокожа наложница без малко щеше да се полее с кафето си:

– Какъв сюнет, бе!?

– Щом на момчетата правят такива пищни празненства заради сюнета, защо не правят и за мен?

Никой в стаята не посмя да се засмее.

Шетарет с мъка мотаеше език между скритите си под дебелите устни бисернобели зъби. Какво трябваше да каже сега на момичето?

– Благодари се, че не са ти направили, хубавице моя.

– Няма и да направят! И защо трябвало да благодаря?

Шетарет безпомощно се огледа наоколо към наложниците и прислужниците.

– Дайте ми съвет, де! – измърмори под носа си. – По време на празненството... принцовете... на принцовете... ще им обрязват онова нещо...

Михримах впи поглед в големите черни очи на Шетарет, които се въртяха като полудели из бялото.

Дойката й усети, че няма да се отърве от погледа й, и тихо продума:

– Дааа...

Вдигна показалеца и средния си пръст нагоре, задвижи ги като ножица и допълни:

– Щрак, щрак...

Момичето остана с приковани в пръстите на Шетарет очи.

Есма използва момента да се намеси:

– Празненството е за да ги успокоят! – Опита се с усмивка да придаде на лицето си топлота и продължи: – Като пораснеш, нашият господар ще устрои и за теб едно празненство...

Тъкмо се канеше да опише пред Михримах колко великолепно ще бъде нейното тържество, когато момичето подскочи:

– Не искаме! Ние не искаме никакво тържество-мържество!

От този ден насетне Михримах тихомълком дебнеше подготовката на празненството. Майка й се вълнуваше. Тичаше насам-натам. Интересуваше се за всяка отделна дреболия, свързана с приготовленията за нея и за момчетата.