![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
— Тази война е ненужна — изпревари ги Келарас.
При думите му двамата жреци спряха. Седорпул изсумтя и поклати глава.
— Скъпи капитане, всички знаем това.
— Бием се, защото сме загубили вяра.
— Да — отвърна Седорпул.
— Воюването — продължи Келарас безпощадно — е доказателство, че сме загубили вярата си. И сега ще загинат хора в отплата за личните ни провали. Това не е гражданска война. Това е религиозна война. — Замълча безпомощно. — Не знам какво е.
— Капитане, погрижете се за хората, които обичате. — Ендест Силан вдигна ръцете си с подгизналите червени превръзки. — Глупост е да виждаме дупка в центъра на нашия свят, празна тъмнина, израз на отсъствие.
— Но тя не е празна — прошепна Келарас. — Нали?
Ендест Силан погледна за миг Седорпул, а после се обърна отново към Келарас и поклати глава.
— Да. Не е. Тя я е запълнила, до ръба. Набъбнала е с дара ѝ.
По страните на Седорпул капеха сълзи.
Келарас вдигна ръце към лицето си, щом образът на Пелк изпълни ума му.
— Нейният дар.
— Драконъс беше доказателството за това — каза Ендест, — само да бяхме имали куража да го видим. Всичко това — той махна с окървавените си ръце — е пълно с любов. Но вижте какво ни вдига да застанем на пътя му. Вижте безбройните ни възражения на този простичък, най-дълбок дар. — Усмихна се горчиво. — Това е война на глупци, капитане. Като всяка война преди и всяка бъдеща война. И все пак, като доказателство за недостатъците ни, като доказателство за слабостите ни и за всяко дребно разсейване, което приемаме с такава охота, тя, уви, е не повече от това, което заслужаваме.
— Чакам лорд Аномандър и Силхас Руин — каза Келарас.
— Твърде късно е за това — въздъхна Седорпул. — Те препускат към долината Тарнс.
Думите смириха бурята в ума на Келарас, а след тях се надигна ужас.
— Какво? Но лорд Аномандър щеше да…
Ендест Силан го прекъсна:
— Лорд Аномандър разчита на преценката на брат си.
Келарас все още не разбираше, въпреки ужаса, който изпитваше; все още бе объркан от обрата на събитията.
— Лорд Драконъс чака.
Беше ден на разкрития, жестока какофония от прости думи, изречени откровено. Видя как лицето на Седорпул се обезкърви. Видя как трепна Ендест Силан — всъщност почти залитна.
— Хайде — обърна се Келарас и закрачи по коридора.
Никой от двамата не го последва.
„Войната на глупците. И най-голямата глупост от всички, вече ми е ясно, е мечтата за мир. Вяра, с всичките твои обещания и цялата твоя измяна… трябва ли да те видя като врага на надеждата?“
Стигна до вратата и се поколеба. Отвъд нея имаше човек, лишен от любов, човек вече дълбоко уязвим от измяната. И отново тя щеше да му бъде поднесена с една банална декларация. Светът се беше преобърнал в ума на Келарас. Той виждаше гласове, порой от думи, които си бяха свършили работата и вече бавно се оттегляха, отстъпваха пред онова, което предстоеше. А когато това свършеше, гласовете щяха да са без думи, смалени до жалки плачове.
„Всичко да започне наново. Родено само за да умре. Виж какво сме направили от времето между двете.“
Зад него един жрец плачеше, а друг кървеше. Келарас посегна към бравата.
Вренек знаеше, че няма от какво да се бои. Бързаше, почти тичаше през тълпите по улицата. Около него плътно се трупаха призраци и сякаш заслепяваха живите за младежа, който се промушваше между тях. Отваряха му път по непонятен за него начин.
Копието се люшкаше тежко на дясното му рамо. Беше вдигнал увития в кожа връх високо, за да не нарани някого. Сребърната торква, която му беше дал лорд Аномандър, беше пъхнал в пазвата си.
Сред призраците имаше воини, отдавна мъртви, но още носещи смъртоносните си рани. Единственото, което можеше да направи, бе да отбягва погледите им, впити строго в него. Можеше и баща му да е сред тях.
Нещо не беше наред. Дотолкова поне разбираше. Мъртвите на тайстите трябваше да са някъде другаде, в свят, скрит от смъртните. Нямаше причина да са тук. И все пак, чудеше се той, може би винаги са били тук и само заради това ново проклятие, което го бе сполетяло, можеше да вижда онова, което другите не можеха. Възможно беше такива тълпи винаги да са съществували, хиляди по хиляди, навсякъде, където обитаваха тайсти, привличани като нощни пеперуди, гъмжащи и пърхащи около онова, което са изгубили.
Нямаха какво да кажат или навярно не можеха да бъдат чути, което не ги правеше нищо повече от очи, затворени в смътните спомени за тела. Мисълта, че смъртта е затвор, ужаси Вренек и той усети как умът му проследи други, още по-жестоки мисли. „Търся възмездие. Искам да нараня хората, които нараниха Джиния и мен. Искам да пратя душите им в този празен свят на призраци. Искам просто да стоят там, неми, виждащи, но никога неможещи да докоснат. Искам да страдат.“