Гаснещ зрак [bg]

Никога не се беше мислил за зъл, но вече не беше сигурен. Възмездието изглеждаше толкова чиста идея, отнемане от онези, които са сторили същото. Изравняване на нещата, смърт за смърт, болка за болка, загуба за загуба.

Дори лорд Аномандър вярваше във възмездието.

Но сега… що за удовлетворение щеше да донесе то? Защо дори големи мъже и жени говореха за възмездие, сякаш то имаше силата да оправи нещата? „Но не оправя много, нали. Да, убийците и насилниците са мъртви, тъй че няма да го направят повече. Така е. Буташ ги от урвата на живота долу в Бездната.

Но те не отиват там. Не отиват никъде. Събират се с всички други призраци. Също толкова лесно биха могли да са умрели в съня си, на хиляда години, обкръжени от любящите ги същества. Никаква разлика за тях.

Но има ли разлика за мен? Това убийство, това правосъдие? Предполагам… щом вече са мъртви, справедливостта вече не значи нищо за тях. Тъй че тя е за живите. Не е на никой чакащ бог, защото боговете не чакат тези души. Още по-лошо, боговете в онова селение са мъртви, също като всички други.

Справедливостта е за живите.“

Представи си как забива копието си в телата на войниците, които бяха наранили Джиния. Представи си лицата, гърчещи се в агония, изсипващите им се вътрешности, ботушите им, ритащи по земята. Видя ги в ума си как се взират в лицето му, в очите му, с объркване и с всички въпроси, които не можеха да зададат. Но щеше да им каже защо умират. Щеше да им го каже, защото беше важно, ако трябваше да се въздаде справедливост. „Затова умирате сега. Заради онова, което направихте.“