Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— И ти видя това?
— В името на Бурите, не! Да не мислиш, че биха допуснали родния ѝ син да гледа? Да не си се смахнал?
— Но…
— Обаче видях как татко умира — додаде Тефт и се взря над Равнините. — Обесен.
Поклати глава и взе да рови в джоба си. Къде се дяна манерката? Като се обърна пък, съгледа онова момче. Седеше си и въртеше из ръце кутийката, както често правеше. Ренарин.
Тефт никак не поддържаше всичките глупости, дето Моаш ги разправяше — за свалянето на светлооките. Всемогъщият ги беше сложил на мястото им и на кого му влизаше в работата да се усъмнява в Него? Не и на копиеносците, това поне беше сигурно. Ала по някакъв начин принц Ренарин не беше по-добър от Моаш. И двамата не си знаеха мястото. Светлоок, който иска да постъпи в Мост Четири, беше също толкова лошо, колкото тъмноок да приказва глупаво и надменно на краля. Не подобаваше. Нищо че другите мостови харесваха момъка.
А пък сега Моаш стана един от тях. Бурята да го отнесе. Дали не забрави манерката в казармата?
— Горе главата, Тефт — рече Сигзил и стана.
Тефт се обърна и видя да приближават униформени мъже. Скокна на крака и улови копието си. Идваше Далинар Колин, придружаван от неколцина светлооки съветници и от днешните си телохранители, Дрей и Белязания от Мост Четири. Сега, когато Моаш беше повишен, а Каладин… хмм, не беше тук… Тефт се занимаваше с разпределението на постовете. Никой не искаше да го прави, Бурята да ги отнесе, дано. Разправяха, че сега той командва. Безумци.
— Сиятелни господарю — рече Тефт и отдаде чест с ръка на гърдите.
— Адолин ми каза, че вашите хора идват тук — каза Върховният принц. Позволи си да погледне и принц Ренарин, който също стана и отдаде чест, все едно не беше дошъл родният му баща. — Редувате се, доколкото разбирам?
— Тъй вярно — отвърна Тефт и изгледа Сигзил. Наистина се редуваха.
Само дето Тефт поемаше почти всяка смяна.
— Наистина ли мислиш, че той е жив, войнико? — попита Далинар.
— Сър, жив е. Не става дума за това какво мисля аз или някой друг.
— Той падна от стотици стъпки височина — подчерта Далинар.
Тефт продължаваше да стои мирно. Върховният принц не бе задал въпрос, затова и не му отговори.
Вярно, налагаше му се да пропъжда от ума си разни ужасни образи. Каладин си удря главата при падането. Каладин е размазан от падащия мост. Каладин лежи със счупен крак и не може да намери сфери да се излекува. Понякога това глупаво момче мислеше, че е безсмъртно.
В името на Келек. Те всички го мислеха за безсмъртен.
— Сър, той ще се върне — обърна се Сигзил към Далинар. — Ще се покатери и ще излезе от пропастта точно на това място. Добре ще е да сме тук, да го посрещнем. С униформи, с лъснати копия.
— Ние го чакаме в свободното си време, сър — уточни Тефт. — Никой от нас тримата не трябва да е някъде другаде сега.
Каза го и се изчерви. А пък преди разсъждаваше как Моаш говори на висшестоящите.
— Не идвам, за да ви нареждам да се отлъчвате от задачата, която сте избрали, войнико — отговори Далинар. — Дойдох да се уверя, че се грижите за себе си. Войниците не бива да пропускат хранения, за да чакат тук. И не искам да ви хрумват разни идеи да стоите по време на буря.
— Ъъ, слушам, сър — отговори Тефт. Той беше пропуснал днешната закуска, за да стои на пост тук. Откъде беше разбрал Далинар?
— Късмет, войнико — рече Върховният принц и продължи по пътя си, обграден от адютантите. Явно отиваше на проверка на батальона, разположен най-близо до източния край на лагера. Там войниците щъкаха като кремлинги след буря, носеха торби с провизии и ги трупаха в казармите. Денят за похода на Далинар в Пустите равнини бързо наближаваше.
— Сър — провикна се Тефт подире му.
Далинар се обърна към него, а адютантите му спряха по средата на изречението.
— Вие не ни вярвате — рече Тефт. — Че той ще се върне, искам да кажа.
— Мъртъв е, войнико. Но разбирам, че вие имате потребност да сте тук.
Върховният принц допря длан в рамото си в знак на почит към мъртвите и си тръгна.
Е, според Тефт беше нормално Далинар да не вярва. Толкова по-голяма щеше да е изненадата му при завръщането на Каладин.
Довечера ще има буря, помисли Тефт и пак седна на своя камък. Хайде, момче. Какво правиш там?
Каладин се чувстваше като един от десетимата глупаци.