Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Я гледайте! — рече Пъркър. — Това е единият от нашите приятели вагабонти: самият Джингл, драги мой сър. Искате ли да го видите?
— Как смятате вие? — колебливо запита мистър Пикуик.
— Да, мисля, че е по-добре да го видите. Хей, сър, как ви беше името, влизайте!
Подчинявайки се на тази безцеремонна покана, Джингл и Тротър влязоха в стаята, но се заковаха смутено на място, щом зърнаха мистър Пикуик.
— Е — поде Пъркър, — нима не познавате този джентълмен?
— И то как — отвърна Джингл, пристъпвайки напред. — Мистър Пикуик — най-дълбока признателност — спасител на живота — направихте човек от мен — никога няма да съжалявате за това, сър.
— Щастлив съм да го чуя от вас — рече мистър Пикуик. — Изглеждате много по-добре.
— Благодарение на вас, сър — голяма промяна — „Флийт“ на негово величество — нездравословно място — много — каза Джингл, поклащайки глава. Той беше облечен прилично и чисто; също и Джоб, който бе застанал зад него прав като свещ и гледаше мистър Пикуик като истукан.
— Кога отиват в Ливърпул? — обърна се полугласно мистър Пикуик към Пъркър.
— Тази вечер в седем часа, сър — обади се Джоб, пристъпвайки крачка напред. — С големия градски дилижанс, сър.
— Взехте ли си места?
— Да, сър — отвърна Джоб.
— Напълно ли сте решен да идете и вие?
— Да, сър — потвърди Джоб.
— Що се отнася до екипировката, необходима на Джингл за случая — обърна се гласно Пъркър към мистър Пикуик, — аз сам съм се заел да уредя, щото малки суми да се удържат от тримесечната му заплата и ако това се прави редовно, въпросните разноски ще бъдат издължени само за една година. Аз решително възразявам, драги мой сър, против всякаква ваша намеса в негова полза, щом е възможно той сам да се справи със собствени усилия и добро поведение.
— Разбира се — намеси се много решително Джингл. — Ясна мисъл — човек с опит — напълно е прав — безусловно.
— Вие удовлетворихте кредиторите му, изтеглихте дрехите му от заложната къща, освободихте го от затвора, платихте му пътуването — продължи Пъркър, без да обръща внимание на забележката на мистър Джингл. — С това загубихте вече над петдесет лири.
— Не са загубени — бързо се обади Джингл. — Ще платя всичко — усърдна работа — ще ги върна — до фардинг. Жълта треска може би — не зависи от мен — в обратен случай… — Тук мистър Джингл замълча, удари с юмрук дъното на шапката си и седна.
— Той иска да каже — обясни Джоб, пристъпвайки няколко крачки напред, — че ако не го отнесе жълтата треска, ще ви изплати парите. Ако оживее, той ще го направи, мистър Пикуик. Аз ще се погрижа за това. Зная, че ще го направи, сър — додаде много убедително Джоб. — Бих могъл да се закълна.
— Добре, добре — рече мистър Пикуик, който се бе смръщил десетина пъти към Пъркър, за да го застави да спре изброяването на сторените от него добрини, но дребният пълномощник упорито не обръщаше внимание на тези знаци. — Трябва да се пазите, мистър Джингл: не играйте повече тъй безразсъдно крикет, нито пък възобновявайте приятелството си със сър Томас Блейзоу и аз не се съмнявам, че вашето здраве няма да ви изневери.
Мистър Джингл се усмихна на тази закачка, но въпреки това изглеждаше доста засрамен, затова мистър Пикуик смени насоката на разговора, казвайки:
— Да знаете случайно какво е станало с друг, по-скромен ваш приятел, когото срещнах в Рочестър?
— Печалния Джеми ли? — запита Джингл.
— Да.
Джингл поклати глава.
— Хитър мошеник — чудак и половина — гениален в лъжите — брат на Джоб.
— Брат на Джоб! — изненада се мистър Пикуик. — Е да, сега, като се вглеждам внимателно, виждам, че има прилика.
— Винаги са смятали, че двамата си приличаме, сър — рече Джоб, а в крайчеца на очите му се прокрадна лукаво пламъче, — само че аз винаги съм бил сериозен по природа, а той — не. Той емигрира в Америка, сър, тъй като премного го търсеха, за да му е удобно тук; оттогава нямаме никакви новини от него.
— Ето защо, предполагам, аз не получих тази „страница от романтиката на истинския живот“, която той ми обеща една утрин, когато изглеждаше, сякаш бе готов да се самоубие на Рочестърския мост — забеляза с усмивка мистър Пикуик. — Не е необходимо да питам дали неговият печален вид беше естествен или престорен.