Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Докато се прокрадваше из улиците, безименен ужас, нямащ нищо общо с преследването, внезапно го разтърси като електрически шок. Някакъв доловим ужас, необясним и непонятен, от който земята се бе разлюляла под краката му, нещо, стремително носещо се из въздуха подобно хвъркатата Смърт. Присви се сякаш за да му даде път да мине, но то не отмина, изобщо не съществуваше, ала какви тръпки бе предизвикало само!
Той вдигна своето зло лице, разкривено от уплаха, към тъмното небе, където звездите спокойно блещукаха също както при излизането му навън в нощта, и се поспря да помисли какво да направи. Страхът, че трябва да се крие от преследвачите си в чужд, далечен град, където законът навярно няма да го закриля — внезапно обзелото го чувство, че градът е чужд и далечен, навярно бе предизвикано от съзнанието, че изведнъж се е озовал сам след крушението на плановете си, — още по-големият му страх при тези обстоятелства да търси убежище в Италия или в Сицилия, където, мислеше си той, на всеки тъмен ъгъл можеше да бъде пречукан от наемни убийци — нелепа мисъл, предизвикана от греха и страха му, — и навярно някакво желание да действува напълно противоположно на предишните си намерения, сега, когато плановете му бяха рухнали — всичко това го застави да се обърне и да се отправи към Англия.
„Във всеки случай там ще бъда в по-голяма безопасност — мислеше си той. — Ако реша да не се срещам с този глупак, по-малко вероятно е да бъда проследен там, отколкото в чужда страна. А ако все пак реша да се срещна с него (когато проклетата история отмине), аз поне няма да бъда сам, без човек край себе си, с когото да разменя по някоя дума, да се посъветвам и който би ми помогнал. Там няма да бъда тормозен и преследван като плъх.“
Той процеди през зъби името на Едит и стисна юмруци. Докато се промъкваше крадешком, скрит в сянката на големите сгради, стискаше зъби и сипеше проклятия върху главата на Едит, като се озърташе встрани, сякаш я търсеше. И така той се прокрадна до входа на една странноприемница. Всички вътре спяха, но след иззвъняването му се появи един човек с фенер, заедно с когото той веднага се озова в слабо осветената постройка за карети и започна да се уговаря за наемането на един стар файтон до Париж.
Уговарянето не трая дълго и скоро отидоха да докарат конете. Той се разпореди, когато конете бъдат впрегнати, каретата да го застигне по пътя и тогава отново тихо се измъкна, излезе извън града, мина покрай стария крепостен насип, а после излезе на открито на шосето, което се бе проточило напред сред тъмната равнина като поток.
Накъде течеше този поток? Докъде стигаше? Когато, обзет от тези мисли, се поспря и огледа тъмната низина, сред която стройните дръвчета очертаваха пътя, хвъркатата Смърт отново се втурна и прелетя, стремителна и непобедима, той отново изпита единствено ужас, тъмен като пейзажа наоколо и неясен като далечните му очертания.
Не духаше никакъв вятър. В дълбокия мрак на нощта не се движеше никаква сянка и не долиташе никакъв звук. Градът лежеше зад него, проблясвайки тук-таме със светлините си, а звездните светове се скриваха от зиданите кули и покриви, смътно очертавайки се на фона на небето. От всички страни го обграждаше безлюдно и пусто пространство, а часовниците глухо обявяваха, че е два часът.
Струваше му се, че много дълго е вървял и е изминал голямо разстояние, често поспирайки се, за да се ослуша. Най-сетне до тревожния му слух долетя звук от звънчета на коне. Като звъняха ту тихо, ту високо, ту съвсем замираха и почти не се чуваха (където пътят бе лош), ту бодро и весело, те все повече се приближаваха, докато най-после неясно открояващ се файтонджия, увит целият, като се виждаха само очите му, викайки високо и силно размахвайки камшика, спря четирите мятащи се коня близо до пътника.
— Кой е там? Мосю?
— Да.
— Мосю е изминал голямо разстояние в тъмния среднощен час.
— Няма никакво значение. Всеки си има различен вкус. Не наеха ли и други коне на пощенската станция?
— Хиляди дяволи!… Извинете! Други коне ли? Посред нощ? Не.
— Слушай, приятелю. Много бързам. Да видим с каква скорост ще се придвижим! Колкото по-рано стигнем, толкова повече пари за пиене ще получиш. Да тръгваме! Бързо!
— Хайде! Хоп! Хайде! Хей!
В галоп напред сред тъмната равнина, кал и прах запръска встрани.
Тракането и възбудата съответствуваха на бързите и объркани мисли на беглеца. Навън всичко бе мъгляво и вътре в него всичко бе мъгляво. Предметите прелетяваха отвън, сливаха се, очите едва ги зърваха и те се загубваха, изчезваха! Зад бързо движещите се огради и къщурки съвсем близо до пътя се мержелееше мрачна пустош. Зад бързо сменящите се образи в съзнанието му, мигновено изчезващи, се мержелееше черна бездна, затаила ужас, безумие и мисъл за проваленото злодеяние. От време на време от далечната планина Юра, губеща се в края на низината, идваше планински полъх подобно въздишка. И отново току му се струваше, че същият този вихър, така яростен и ужасен, профучава и отминава, а кръвта се смръзваше в жилите му от него.