Каменният кръг [bg]

— Почти сигурна съм, че е там. — Разказах му набързо подробности от посещението ми, включително краткия ми разговор с робините в кухнята. — Но какво ще правим? Не можем да го оставим там! Не знаем какво иска Гейли от него, но едва ли е нещо невинно, щом не признава, че е там, нали?

— Никак не е невинно — съгласи се той мрачно. — Надзирателят не искаше да говори с мен за Иън, но ми каза други неща, от които щеше да ти се накъдри косата, ако вече не беше къдрава като овча вълна. — Погледна ме с лека усмивка въпреки тревогата си. — Ако се съди по състоянието на косата ти, сасенак, мисля, че много скоро ще завали.

— Колко си наблюдателен — отговорих саркастично и направих безуспешни опити да прибера къдриците, които бяха избягали изпод шапката ми. — Фактът, че небето е черно като катран и въздухът мирише на мълнии, сигурно няма нищо общо със заключението ти, разбира се.

Листата на дърветата около нас потрепваха като пеперуди, докато бурята наближаваше от склона на планината. От малкото възвишение, на което бяхме, виждах буреносните облаци да се носят над залива под нас, а под тях висеше тъмна пелена от дъжд, като воал.

Джейми се изправи на седлото, за да огледа терена. За моето неопитно око всичко бе плътна и непроходима джунгла, но сигурно човек, живял в пустошта седем години, щеше да види нещо друго.

— Най-добре да си намерим подслон, докато можем, сасенак. Последвай ме.

Тръгнахме пеша, повели конете. Напуснахме тясната пътека и навлязохме в гората, следвайки пътека, която според Джейми бе оставена от диви прасета. След няколко секунди той откри онова, което търсеше; малко поточе, което минаваше през гората, със стръмен бряг, обрасъл с папрат и тъмни, восъчни храсти, осеяни с по някоя тънка фиданка.

Той ме изпрати да събирам папрати, чиито листа бяха дълги колкото ръката ми, и когато се върнах, той направи нещо като заслон, оформен от арка приведени фиданки. Беше ги вързал за един паднал дънер и покрил с клони, нарязани от близките храсти. Бързо ги покрихме с папрат, която не беше водоустойчива, но поне нямаше да сме съвсем на открито. След десет минути вече бяхме вътре.

Последва миг на абсолютна тишина, щом вятърът на наближаващата буря мина покрай нас. Птици не пееха, насекоми не жужаха; те не по-зле от нас усещаха дъжда. Няколко големи капки пльоснаха по растенията силно, като прекършващи се вейки. После бурята се разрази.

Карибските дъждовни бури бяха внезапни и яростни. Нищо общо с мъгливата влага на единбургския ръмеж. Небето причерняваше и се разцепваше, изливайки огромно количество вода за минута. И докато валеше, не можеше да се разговаря, от земята се издигаше светла мъгла като пара, вдигната от силата, с която капките се удряха в пръстта.

Дъждът барабанеше по папратите над нас и зелената сянка на заслона ни се изпълни с мъгла. Заради трополенето на дъжда и постоянните гръмотевици, които гърмяха сред хълмовете, не можеше да се разговаря.

Не беше студено, но отгоре течеше и във врата ми капеше вода. Нямаше къде да мръдна; Джейми свали палтото си и ме уви с него, после ме прегърна, за да изчакаме бурята да отмине. Въпреки всичко се почувствах в безопасност, в покой, облекчена от напрежението на изминалите няколко часа, на последните няколко дни. Иън беше почти открит и тук нищо не можеше да ни достигне.