Сияйни слова

„Носи бремето на ненавистта на самия Бог, но без добродетелите, които я съпътстват. Той е такъв, какъвто ние го направихме, стари приятелю. И какъвто, за нещастие, сам пожела да стане.“

— Малък бях — рече Тефт, — затова не чувах много. В името на Келек, не исках да чувам много. Нещата, които нашите вършеха, не бяха от нещата, които човек би поискал родителите му да вършат, нали така? Не щях да знам. Затуй не е чудно, че не мога да си спомня.

Сигзил кимна по своя си вежлив, но вбесяващ начин. Азишът просто знаеше неща. И освен това те караше да му разказваш неща. Не беше честно така. Ужасно. Откъде накъде Тефт се падна на пост с него?

Двамата седяха на камъните до пропастите точно на изток от стана на Далинар. Вееше студен вятър. Довечера щеше да дойде буря.

Той ще се върне дотогава. Със сигурност ще се върне.

Край тях се стрелна кремлинг. Тефт го замери с камък и го накара да иде в някаква цепнатина.

— Както и да е, не знам защо искаш да чуеш всичко това. Няма полза от него.

Сигзил кимна. Проклет чужденец.

— Добре де, добре. Беше някакъв култ, нали разбираш. Наричаха се Ясновидците. Те… хммм, те мислеха, че ако има как да върнат Пустоносните, то и Сияйните рицари ще се върнат. Глупаво, нали? Само че те знаеха неща. Неща, които не би трябвало да знаят. Като онези, които Каладин може.

— Разбирам, че ти е трудно. Искаш ли да изиграем още една ръка мичим, та да ни минава времето.

— Ти само искаш проклетите ми сфери — сопна се Тефт и размаха пръст. — И не използвай това име.

— Мичим е истинското име на играта.

— Това е свещена дума и няма игра, която да се назовава със свещена дума.

— Думата не е свещена там, откъдето идва — възрази Сигзил, видимо раздразнен.

— Сега обаче не сме там, нали? Наричай я другояче.

— Мислех, че ще ти хареса — отговори Сигзил и взе оцветените камъни, които се ползваха в играта. Залагаш ги на купчина и опитваш да отгатнеш онези, които противникът е скрил. — Това е игра на умение, а не на случайност, значи не обижда воринските чувства.

Тефт го наблюдаваше как събира камъните. Май щеше да е по-добре да загуби всичките си сфери в проклетата игра. За него не беше хубаво отново да разполага с пари. Не биваше да му се поверяват пари.

— Те мислеха — подхвана той, — че е по-вероятно хората да покажат сили, ако животът им е в опасност. Затова… излагаха живота си на опасност. На хора от тяхната група — никога на невинни външни хора, благословени да са ветровете. Ала и това беше достатъчно лошо. Виждах как хора се оставят да ги бутат от скали, виждах как стоят вързани на място, а над тях виси камък и една свещ бавно прогаря въжето му, докато той падне. Лошо беше, Сигзил. Ужасно. Никой не бива да е принуден да ги гледа, особено пък шестгодишно момченце.

— И какво направи ти? — попита тихо Сигзил, докато затягаше връвчицата на торбичката с камъните.

— Не е твоя работа. Не знам защо въобще говоря с тебе.

— Всичко е наред — успокои го Сигзил. — Мога да разбера…

— Предадох ги — избъбри Тефт. — На градоначалника. Проведе голям съдебен процес. Накрая нареди всички да бъдат екзекутирани. Така и не можах да разбера това. Те бяха опасни единствено за себе си. Наказаха самоубийствените им опити със смърт. Безсмислено беше. Трябваше да намерят как да им помогнат…

— А родителите ти?

— Мама умря, когато правеха онова нещо с падащия камък. Тя наистина вярваше, Сиг. Вярваше, че го носи вътре, разбираш ли? Силите? Че ако има опасност да умре, те ще се прояват в нея и тя ще се спаси…