Зовът на барабана [bg]

Лорд Джон Грей я изненада. Беше чувала майка си да говори за Джон Грей — войник, дипломат и благородник — и очакваше висок и внушителен мъж. Вместо това той бе с петнайсетина сантиметра по-нисък от нея, с фини кости, строен, с големи красиви очи и светлокожа красота, която не минаваше за женствена единствено благодарение на твърдостта в челюстта и устата.

Той като че ли се сепна, когато я видя; много хора го правеха, смаяни от ръста ѝ — но после се овладя и пусна в ход обичайния си чар, като ѝ разказваше забавни случки от пътуването си, възхити се на двете картини, които Джокаста бе окачила на стената, и като цяло водеше разговора на масата с новини за политическата ситуация във Вирджиния.

Не спомена обаче за баща ѝ и тя бе благодарна за това.

Бриана слушаше с разсеяна усмивка, докато госпожица Форбс обясняваше колко важен човек е брат ѝ. Имаше чувството, че постепенно потъва в море от любезности и намерения. Нямаше ли да я оставят на мира? Джокаста не можеше ли да прояви приличието да изчака поне няколко месеца?

— … и той наскоро купи една дъскорезница, близо до Аверасборо. Господи, как успява този човек, наистина не мога да ви кажа!

Наистина не можеха, помисли си тя с отчаяние. Не можеха да я оставят на мира. Те бяха шотландци, мили, но практични, напълно убедени в правотата си — същото убеждение, заради което половината от тях бяха избити на Калоден или бяха напуснали родината си след това.

Джокаста беше мила с нея, но явно бе решила, че е глупаво да чака. Защо да жертва шанса за един добър, солиден и уважаван брак заради някаква си малка надежда?

Ужасното беше, че тя самата също знаеше, че е глупаво да чака. От всички неща, за които от седмици се опитваше да не мисли, това беше най-лошото — и ето го сега, надига се в ума ѝ като сянка на мъртво дърво сред снеговете.

Ако. Ако се върнеха… ако, ако, АКО. Ако родителите ѝ изобщо се върнеха, Роджър нямаше да е с тях. Знаеше го. Нямаше да открият индианците, които го бяха взели — как биха могли да пребродят цялата пустош в снега и калта? Или пък щяха да намерят индианците, но само за да разберат, че Роджър е мъртъв — от рани, болест или мъчения.

Ами ако го намереха жив и откажеше да се върне, ако не искаше да я вижда повече. Или пък се върнеше с онова вбесяващо шотландско чувство за чест, решен да я приеме, но да я мрази цял живот. Или пък се върне, види бебето и…

А можеше и всички да не се върнат. Ще ти го доведа — или и аз няма да се върна. И тя щеше да живее тук сама завинаги, потънала във вълните на вината си, тялото ѝ щеше да подскача из въртопите от добри намерения, закотвено от гниещата пъпна връв към дете, чиято мъртва тежест ще я влече надолу.

— Госпожице Фрейзър! Госпожице Фрейзър, добре ли сте?

— Не много добре — каза тя. — Мисля, че ще припадна. — И наистина, разклати цялата маса с тътен, когато се стовари сред море от порцелан и бял лен.